Аленото цвете и бялото

Гол до кръста, Хенри се отпуска тежко на стола пред камината. Чувства се уморен, преди денят му да е започнал истински. Иска му се да можеше някой да му донесе чаша чай и топла закуска, но… не, в никакъв случай не може да наеме прислужница. Може да си го позволи, защото баща му е далеч по-щедър, отколкото говори мълвата — но за прислужница и дума не може да става. Само като си помисли — жена от плът и кръв да живее под един покрив с него, да се съблича, за да си легне, да се къпе гола…! Като че ли си няма достатъчно проблеми и без това!

— Прислужниците са истинска благословия за всяко момче в пубертета — бе казал веднъж Бодли на едно от онези събирания, чиято единствена цел бе да накарат изчервилия се Хенри да побегне, съпровождан от смеха на приятелите си. — Особено когато са доставени направо от село. Узрели на слънце, чисти и непресторени.

Котката на Хенри влиза с мека стъпка и прави опит да поведе разговор с него, бутайки крака му с глава. Но той няма какво да й даде, остатъците от месото са се развалили.

— Не можеш ли да почакаш? — мърмори той, но невинното животно го гледа, като че ли той е лишен от разум.

Неговият стомах също се бунтува. Може би ще бъде безопасно, ако наеме някоя много стара прислужница? Но колко стара трябва да бъде всъщност? На петдесет години? Но жената на месаря — която винаги му се усмихва и пази най-хубавите късчета за неговата котка — не е ли към петдесетте? А той нерядко се е питал как ли изглежда тя гола. На седемдесет?

Той свежда очи към огъня, към големите си крака, обути в старателно закърпени чорапи, прилични на корени, покрити със засъхнала кал. Оглежда голите си ръце, скръстени на гърдите. Зърната на собствените му гърди не събуждат у него никакъв чувствен интерес — и все пак представата за същите зрънца плът върху женска гръд може да го накара да омърси тялото си. Ако видеше собствените си гърди да се издуват от нараснали млечни жлези, той би потръпнал от отвращение — но види ли ги на жена, тези полукълба от плът стават невероятно привлекателни. Ако картините от изложбите на Кралската академия — всички онези Марии Магдалени, антични героини и християнски мъченици — все му е едно кои са изобразените жени, стига плътта им да е изложена на показ. Взира се в тях толкова дълго, че другите посетители в галерията сигурно го вземат за познавач — или може би долавят истината, че той всъщност зяпа изобилието от розови гърди и седефенобели бедра? А какво е всъщност това, в което се вторачва? Пласт розова боя! Пласт засъхнала маслена боя, покрита с лак — а той е в състояние да стои пред картината кой знае колко дълго — сякаш само със силата на волята си би накарал ефирната сребриста материя да се хлъзне по бедрото на жената, обзет от желание да я сграбчи, да я скъса, за да открие… какво да открие? Един триъгълник боядисано платно? Заради един триъгълник бездушно платно той е готов да изложи на опасност безсмъртната си душа! Всички тайнства на християнската вяра, енигмите, надхвърлящи човешкия разум, са напълно приемливи, ако човек се позамисли малко, но това…!