Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Дамата е облечена в рокля, лилава като лавандулов цвят; ръцете й в бели ръкавици и покритата с бяла шапка глава приличат на цветчета, разцъфнали на китките и шията й. Роклята е ситно плисирана, украсена навсякъде с тесни рюшове, които приличат на разръфани въжета — така че дамата заприличва отдалеч на една от онези сламени кукли, които се горят напролет, за да бъде добра реколтата.
— ’Ми тоз с нея пък кой е?
Защото дамата не върви безцелно. Тя бута извънредно предпазливо инвалидна количка с трудно определим товар в нея. Това е някакъв престарял, сакат човек, затрупан с одеяла и шалове, с шал е увита и главата му, въпреки мекото време. А до дамата, бутаща инвалидната количка, върви и третият посетител — Уилям Ракъм, собственикът на всичко наоколо. Той почти не млъква; старецът проговаря от време на време; жената почти не говори; но работниците успяват да доловят само няколко думи, преди процесията да продължи нататък.
— Коя ли е, ти как мислиш? — пита една спаружена от слънцето жена своя спаружен от слънцето съпруг.
— Ще да е дъщеря на стареца. Или внучка, знам ли? Старецът сигурно е някой богаташ. Къдравия Бил сигур търгува с него.
— Че да побърза тогава. Дъртакът всеки момент ще опъне петалата.
— Хопсъм поне можеше да върви.
И двамата се залавят отново за работа, тръгвайки по две различни лехи.
По-нататък други работници спират да работят и зяпват. По времето на стария Ракъм — бащата на Уилям — такова нещо не можеше да се види. Ракъм старши предпочиташе да спестява на дамите гледката на полската работа, считайки, че това ще засегне чувствителните им сърца. Последната жена, минавала по тези полета, бе собствената му съпруга — преди да му бе сложила рога.
— Ама колко е хубаваа! — ахва една мургава жена, присвивайки очи подир нежния женствен силует.
— И ти щеше да си хубава — изсъсква друга, — ако не работеше по цял ден на полето.
— Ъъъъ! — ръмжи старецът в инвалидната количка. Миризмата на рядко сменяни дрехи и немито тяло е по-поносима на открито, когато се смесва с уханието на цели акри влажна, старателно отглеждана лавандула.
Шугър свежда глава, без да спира да бута количката, устните й почти докосват увитата му в шал глава — близо до мястото, където трябва да е ухото му.
— Хайде, хайде, полковник Лийк — казва тя. — Не забравяйте, че сме дошли тук да се забавляваме.
Но полковник Лийк не се забавлява, или поне прави всичко възможно да убеди Шугър в това. Единствено желанието да получи обещаното заплащане — шест шилинга и повече уиски само за един ден, отколкото госпожа Лийк би му позволила да изпие за месец — го възпира да се разбунтува. Той решително не изпитва желание да изпълнява ролята на нечий дядо.
— Пикае ми се.
— Може и в панталоните — казва Шугър с нежен глас. — Все едно, че сте си у дома.
— Добра душа си ти, няма що — той извива глава, обръщайки към нея едно сълзящо, зло око и част от беззъбата си, сбръчкана уста. — Имаш се за прекалено изискана, не си за Сейнт Джайлс, а, кучко?
— Не забравяй, дядо — шест шилинга и уиски.
И така, те продължават полека напред, а слънцето ги обсипва с лъчите си, докато обхождат грижовно поддържаните ниви — опората на парфюмериите „Ракъм“.
Уилям Ракъм върви спокойно, почтен и безукорен, облечен в най-хубавия си неделен костюм, въпреки че днес е сряда. Никога не би допуснал да се появи с раздърпан панталон и високи ботуши, както правеше някога баща му; съвременните парфюмерийни заводи се ръководят с умствени, а не с физически усилия, и се поддържат с помощта на писалката. Всичко, което става по тези поля, всяко навеждане на всеки работник, отрязването и на най-малкото клонче, е ръководено от неговите мисли и писмено изразени нареждания. В това поне се опитва да убеди той гостите си.
Разбира се, за него е повече от ясно, че отношенията между Шугър и стареца в инвалидната количка далеч не са толкова приятелски, колкото ги бе описала тя, но вече й е простил. Всъщност, ако двамата с полковник Лийк демонстрираха приятелска привързаност, сърцето му би се свило от ревност. Така е по-добре; астматичното хъркане на стареца не позволява работниците да чуят ясно думите му; фактът, че Шугър бута количката му, доказва близостта между двамата повече от всякакви думи.
— Би трябвало да се радвате на слънцето — упреква тя полковника, докато тримата се изкачват по лекия наклон на Бийви Хил.
Старецът кашля, опитвайки се да откърти слузта, задръстила белите ум дробове.