Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Шугър хвърля поглед на бутилката. Съдържанието й трепти и блещука в мрака.
— Почти нищо не си пил.
— И толкова ми стига — мърмори старият човек, изпаднал в потиснато настроение след избухването си. — Пийни си ти, да спреш да трепериш.
Шугър си припомня начина, по който той пие — смуче уиски, налапал в беззъбата си уста гърлото на бутилката като стъклен биберон.
— Не, благодаря.
— Избърсах гърлото.
— Уффф! — Шугър неволно се потърсва погнусено.
— Добре, пачавро — хили се той. — В твойта уста нищо мръсно не е влизало.
Тя изпъшква от раздразнение — звукът е почти същия като онзи, който използва, за да имитира екстаз — и отново притиска ръце към гърдите си. Стиснала плътно устни, за да не се чува тракането на зъбите й, тя преброява до двайсет, после, все още ядосана, започва да изрежда на ум месеците на годината. Запозна се с Уилям Ракъм през ноември; сега, през април, вече е негова държанка, има собствено жилище, разполага с достатъчно пари, за да си купува каквото й се прииска. Април, май, юни… Но защо той не е тук, при нея, в колата? Не й трябва да си купува нищо, освен неговата неувяхваща привързаност…
Полковник Лийк започва да хърка шумно. За нея той е отблъскващо въплъщение на всички звуци и миризми, които свързва със Сейнт Джайлс. Не бива никога да се връща отново там — никога! Но какво ще стане, ако Ракъм реши, че му е омръзнала? Само преди три дни, когато дойде при нея (при това след тридневно отсъствие), я люби толкова набързо, че дори не си даде труда да я съблича. („Трябва да бъда при адвоката си след един час“, бе пояснил той. „Ти ми каза, че онзи тип, Гринлинг, ти се струвал съмнителен, и наистина се оказа такъв“). Ами предишния път? В какво странно настроение беше тогава! Когато я попита дали харесва статуетките, които бе избрал, и когато тя си призна, че не харесва лебеда на полицата над камината, той пречупи с усмивка шията на порцелановата птица. Тогава тя се смя заедно с него, но какво, по дяволите, си мислеше, че прави той? Дали това не беше безмълвно разрешение да бъде искрена с него — или бе по-скоро предупреждение, че би извил врата на всяко живо същество, което вече не представлява интерес за него?
Би могло да се очаква, че мисълта за жилището в Мерилебоун, към което пътуват така досадно бавно, ще топли съзнанието й като представа за топло огнище, но тя не си го представя така. Това са мъртви стаи, застинали в очакване на оживени разговори, на любовни сцени, които да им вдъхнат живот. Когато кръстосва из тях сама, заобиколена от мълчание, и няма какво друго да прави, освен да си мие косата и да прелиства напълно безинтересни книги, тя сякаш е заобиколена от невидим ореол от безпокойство. Може да повтаря на висок глас: „Всичко това е мое“, но няма кой да й отговори.
Сандъците с вещите й бяха доставени най-сетне, но междувременно тя изхвърли по-голямата част от съдържанието им — книги, които надали би препрочела, памфлети, чиито полета са изпъстрени с нейни забележки, които биха вбесили Уилям, ако случайно ги видеше. Какъв смисъл би имало да ги трупа по гардеробите и шкафовете, за да развъжда хлебарки (уф!) — все едно да складира барут, който всеки момент може да предизвика експлозия! И без това постоянно се тревожи да не би Уилям да открие романа й. Всеки път, когато излиза, се притеснява, че той ще дойде в нейно отсъствие, и че ще почне да рови из всички скрити ъгълчета. Едва когато й прималее, тя излиза забързано, приела очевидното — че ако продължава да го чака, ще умре от глад. В хотелите и ресторантите, които посещава, келнерите й сервират безмълвно, като че ли знаят, че скоро вече няма да я виждат.
Само да можеше да си припомни точно колко чаши бе изпил Уилям, когато й каза, че я обича!
— Хррр… — ръмжи насън полковник Лийк, измъчват го съновидения от далечното минало. — Хайде, човече, казвай! Какво става с краката ми… какво? Ще куцам, нали… какво има, кажи! Ще ми трябва бастун, така ли… Говори, дяволи те взели!… Ммм… Казвай!
На сутринта няма и следа от дъжда. Носи се звън на черковни камбани. Усукан в разбърканите, ярко осветени от слънцето чаршафи, окъпан от златистото сияние, което нахлува през прозореца, Хенри Ракъм се пробужда от своите позорни, еротични кошмари. Независимо от това Бог му е дарил прекрасен нов ден — Бог е наредил всичко да се обновява, и това дава сили срещу злото, надигнало се в часовете на нощта. Бог никога не губи надежда, въпреки човешката низост…
Хенри се измъква с усилие от чаршафите, мокри от същата течност, която е замърсила и нощната му риза. Той я съблича, отблъснат, както винаги, от животинските черти на голото си тяло — защото то е извънредно окосмено, а космите по тялото му са по-тъмни и по-твърди от мекото златисто руно, което покрива главата му. Половата невъздържаност е причина за телесното окосмяване — Хенри знае това. Адам и Ева не са били окосмени, докато са били в рая, същото важи и за идеалните фигури на античните статуи, а така изглежда и голотата в съвременното изкуство, доколкото тя е допустима. Ако някога се озове сред множество мъж, лишени от дрехи, маймуноподобното му тяло ще разкрие склонността му да злоупотребява със себе си — като същински звяр. Сигурно има зрънце истина в еретичната теория на Дарвин; разбира се, човекът не е произлязъл от животно, но всяко човешко същество разполага с възможността да се върне на нивото на животното.