Заслепяващият нож

Гавин помисли над това и го затаи в паметта си.

— А ти, Корван? Що за човек си ти?

— Аз просто съм компетентен. Червен по обучение, но не по природа. Не съм водач, освен когато липсва водачество. Но ти знаеш тези неща по-добре от всеки друг. — Изражението му беше хитро, насмешливо.

Не водач, освен когато липсва водачество? Беше истина: Корван беше доказал, че е доволен да приема заповеди — дори заповеди, които не разбира — от тези, които са спечелили доверието му. След това, без да промени нрава си, беше поел командването на цели армии. Знаеше какво трябва да се направи и го правеше, някак си без това да променя самопреценката му. Може би наистина беше живял съвсем доволен като бояджия в малко градче.

Гавин се зачуди как го постига това Корван. Самият той никога не се примиряваше с друго място освен първото. Дразнеше се от по-волевите от него, като баща му, или от по-мъдрите, като Бялата. Изгаряше от яд.

Беше слабост в характера му, несъмнено.

— Правя те сатрап — каза Гавин. И да го съкруши дано това Корван, какъвто и да беше.

Корван се задави с чая. Наистина задоволително.

— Ти луд ли си? — попита Корван. — Милорд.

— Това до голяма степен е каквото вече си, а аз все още съм Призмата. Това е мой прерогатив. Ще се опитат да ме спрат, но стига да не избиеш ясновидците, никой от другите сатрапи или членове на Спектъра няма да загуби нищо. Ще предложа да получиш име на Цвят в Спектъра, но ще си позволя да загубя по тази точка, за да утолят егото си с някоя победа. Новата ти сатрапия ще е второстепенна за няколко поколения. Това ще са политически битки, които ще трябва да водят тези след нас. Първо — оцеляването.

— Но защо? — попита Корван. — Какво получаваш с това?

— Вече го обсъдихме. Храна. Семена. Вече знаем, че нещата ще са трудни, но островът е достатъчно голям, за да не измрем от глад до пролетта. Но ако не получим семена за следващата година…

— Нямам предвид това.

— Давам на хората си чувство за цел и още една причина да ти се подчиняват, да си устроят тук нов живот и да останат дори когато нещата започнат да се оправят достатъчно добре, за да могат да напуснат.

Корван остави чашата си на пода.

— Прощавай, Гавин, но забравяш колко добре те познавам. Тук има нещо повече.

Гавин се подсмихна.

— Имам нужда да ми вярваш, Корван. Когато дойде времето. Предстоят кризи и ще трябва да действам бързо. Трябва да знам, че ми пазиш гърба, винаги.

Гърбът на Корван се стегна, лицето му помръкна. Гавин не го беше виждал толкова ядосан от години. На всичкото отгоре мина на „вие“.

— Милорд, някои хора вярват в Оролам, някои вярват в злато, но аз вярвам във вас и на това ще държа. Вярност към едного, както би трябвало да знаете.

— Смяташ, че е недостойно от моя страна да се съмнявам в теб ли? — попита Гавин.

Корван беше стиснал устни и затворил очи.

— Така е — каза Гавин. — Доказал си се предостатъчно. Но вярата ти ще бъде изпитана.

— И ще бъде през огън по-чист отпреди, несъмнено.