Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Народът зарева ликуващо.
„Наистина съм много, много добър в това.“
Лицата им грееха. Може би беше даровит оратор. Беше даровит притеглящ със сигурност, най-добрият от много години навярно. Почитта им, възхищението им, тези неща бе извоювал — но не заслужаваше обичта им. Зачуди се дали е единственият, който го знае.
След половин час двамата с Карис се плъзнаха по водата почти само с онова, което бяха донесли със себе си преди три месеца. Не ѝ даде обяснения. Беше видяла кръвта по него, когато се върна предната нощ. Беше видяла изражението му. Не го укори, че е заминал без нея. Познаваше го. И без да попита накъде тръгват, се беше сбогувала. Знаеше.
Тълпите се събраха отново, когато двамата тръгнаха към пясъчния бряг, и зареваха възторжено, когато той им махна. Мъже и жени плачеха за него. Беше безумна доброта, която Гавин не можеше да разбере, но я оцени. А след това потеглиха.
Докато Островът на ясновидците бавно изчезваше в далечината зад тях, той го гледаше през рамо, смутен. Двамата с Карис малко говориха през този ден, всеки потънал в мислите си. Вдигнаха бивака си на някакъв бряг близо до Руишки нос в Аташ.
На следващия ден, след като превключи плъзгуна на ръчно гребане с веслото, за да преодолеят последните левги до Малки Яспис, Гавин зърна кулите, издигащи се величествено на светлината на обедното слънце. На фона на ярките цветове на другите кули синята изглеждаше унило сива. Посестримата ѝ, съседната зелена кула, бе украсена с илюзии под луксина така, че да наподобява извисяващо се дърво — тази година почитаха Аташ, като изобразяваха изчезналата вече атасифуста. Но цветът не беше точният. Преди войната Гавин беше видял последната горичка атасифуста.
Над Хромария се сбираха буреносни облаци и отначало Гавин си помисли, че е просто трик на светлината, но когато се приближиха, се увери, че не е.
Защо щяха да са направили такава грешка? Със сигурност някой аташиец, който помнеше дърветата, щеше да възрази. Листата на гигантските дървета бяха ярки, лъчисти, съвършена премяна за зелената кула, а не този болнав сивкавозелен миш-маш.
О, по дяволите! Гавин притегли зеленото, което му трябваше за гъвкавост на веслото. Все още можеше да го прави, но все едно че отново градеше цялата проклета стена Ярка вода само за да придаде малко повече гъвкавост на няколкото ъгъла на плъзгуна си.
И в същия момент Гавин разбра: след всичко, което бе направил, за да спаси света от синята напаст, вече губеше зелено.
69.
Командир Железни си пое дъх.
— Кип, имаш ли представа какво…
— Не! Нямам.
Командир Железни гледаше напрегнато кинжала.
— Странно. Защо два от скъпоценните камъни са цветни, а другите са прозрачни?
— Надявах се ти да ми кажеш. Сър.
— Кип, не знам много за това оръжие, освен че е важно, че го пазеше самият Спектър и че беше изгубено през войната. Не знам какво прави, освен че е красиво, но хора са били убивани заради този нож. Неведнъж. Тези материали… бял метал и черен… — Посегна да докосне кинжала, но спря.
— Луксин ли? — попита Кип. — Бял и черен луксин?
Железни изглеждаше объркан.
— Винаги съм си мислил, че черният луксин е просто обсидиан. Адски камък. Това…
Кип не беше забелязал, може би всъщност не беше гледал, след като бе огледал набързо кинжала на смътната светлина в баржата, но черният метал, прошарен надолу до средата на острието, не изглеждаше така, както го помнеше. Сега сякаш блещукаше смътно, с нещо като пулс.
Други ученици бяха питали за белия и черния луксин. Отговорът бе кратък: не сте готови за тези приказки. Знаеше само, че никой никога не е виждал и двата, тъй че се бе съсредоточил върху по-непосредствени неща — например да не го изритат в задника, да разбере как да използва тъпото сметало и да запомни наизуст седемстотин трийсет и две идиотски карти, които дори не включваха всички забранени карти, които, явно, бяха най-интересните. Посегна към кинжала.
— Не пипай острието! — каза Железни. — Наричат го Смукача на костен мозък и изобщо не държа да разбера защо. — Намръщи се. — Изглежда ми познат. Къде съм го виждал?
— У Зимун. Това е ножът, с който се опита да убие лорд Призмата.
— Убиецът от баржата?
Кип кимна.
— Откъде знаеш името му?
— Опита се да ме убие, в Ректън.
— И как… Няма значение. Трябва да го скриеш, Кип. От всички.