Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
— Ще се закълнеш ли, че няма да кажеш на никого? — попита Кип.
— Не можеш да ме молиш за това, Кип. Трябва да правя това, което сметна за правилно.
— Моля те — каза Кип. — Ако не ми обещаеш, не мога да ти кажа всичко.
Командир Железни издиша тежко.
— Лош си като всеки Гайл, знаеш ли?
— Да, сър. Съжалявам, сър.
Командир Железни помълча малко, забил поглед в пода.
— Не знам защо ни теглите всички след себе си. Дори едно дете Гайл ме притегля като лист в буря. — Поклати глава. В тъжните му очи имаше горчивина. — Добре. Имаш думата ми.
— Янус Бориг направи картите. Бях в къщата ѝ…
— Янус Бориг? Тя е мит, Кип. Старата вещица от Двореца на вятъра?
— Не знам за какво говориш — отвърна Кип. — Тя беше просто една стара дама с малък дюкян.
— Дюкян?
— На Големи Яспис. — Кип го погледна объркано.
— Намерил си Истинско огледало? Криещо се пред очите на всички? Ти си в града от колко… два месеца? Как си я намерил?
— Библиотекарката ми каза…
— Коя библиотекарка?
— Рея. Рея Силуз.
— Хъм. Ще проверя това. Но да я оставим засега. Разкажи ми.
— Снощи отидох в къщата на Янус Бориг. Беше убита. От мъж и жена, които носеха ето тези наметала. Искрящи наметала. Правят ги общо взето невидими, освен в подчервено и свръхвиолетово.
За миг лицето на Железни се изкриви все едно Кип беше някакво малко момченце, разказващо му нелепи лъжи. После той погледна наметалата.
— Покажи ми една от онези карти.
— Коя?
— Няма значение.
Кип издърпа случайна карта, а Железни притегли тънка нишка синьо, докосна картата за миг, после дръпна рязко пръста си.
— Друга.
Кип протегна една и разпери картите, но Железни избра друга. Притегли, докосна я и дръпна пръста си като опарен.
— Моите извинения, трябваше сам да го разбера. Те са истински. Всички са истински. Разкажи ми всичко, Кип.
И Кип му разказа. Все едно огромно бреме падна от раменете му. Изведнъж отново се почувства дете… само че усещането беше хубаво. Твърде големи неща имаше на този свят, за да може да се справи с тях сам, а да се довери на Железни наистина беше хубаво.
— Та какво означава всичко това? — попита Кип.
— Мислех, че предстои война, но грешах — отвърна командир Железни. — Войната вече е тук. А ти си в огромна опасност. Както и аз.
Беше най-всеобхватното обобщение, което Кип бе чувал, затова се почувства съвсем тъп, когато каза:
— О, мм. Има още нещо.
— Намерил си още някой артефакт с променяща света сила, освен две искрящи наметала и цял комплект оригинални нови карти на Деветимата крале? — попита учудено командир Железни.
Устата на Кип се раздвижи безмълвно.
— Просто се пошегувах, Кип.
Кип бавно издърпа кинжала и го положи на дланите си. Беше по-дълъг. Вече бе сигурен в това. Бялото изглеждаше по-бяло, черните спирали изглеждаха по-черни. Имаше и друга разлика: от седемте инкрустирани в острието диаманта единият грееше яркосиньо, както когато Кип си беше взел кинжала от Зимун, но сега за секунда проблесна и отвътре. В мътно зелено.
Кип преглътна и вдигна очи към командир Железни.
67.
Дазен Гайл трепереше и се тресеше. Очите му бяха сухи и смъдяха от рядкото мигане.
Беше в надпревара със собствената си тленност и с часовник с неизвестно колко пясък в него. Беше се съвзел от треската, но все още беше смъртно изтощен от нея. Тялото му, което се бореше да се изцери само от треската и от десетките порязвания, които беше понесъл в пълзенето си през тунела от адски камък, беше отчайващо отслабнало. Глупакът слуга на Гавин продължаваше да пуска синия хляб по тръбата. Колкото повече от него не изяждаше Дазен, толкова по-добър ставаше източникът на синьо и толкова по-бързо можеше да притегля. Но колкото повече гладуваше, толкова повече отслабваше.
А хлябът не беше дълготраен. Веднъж седмично — с допускането, винаги с допускането, че Гавин е уредил да го хранят веднъж дневно, вместо на някакви странни интервали — веднъж седмично клетката се напълваше с вода.
В началото, преди толкова много години, Дазен си мислеше, че това е проява на милост. Ако се опиташе, можеше да среши възлите в косата и брадата си. А след това веднъж се бе опитал да спаси брадата си… и видя, че водата я е избелила или зацапала в мътно сиво. Синкавосиво. Беше в синята клетка, разбира се, отразила беше синята светлина от стените.
Наистина се бе оказало милост. Така Гавин беше предпазвал брат си да не хване някоя болест от изпражненията и мръсотията на собственото си тяло. Беше също така и средството Гавин да се погрижи всичко, което Дазен можеше да е скрил за седмица, от храната си или от веществата в тялото си, да бъде отмито от водата и прочистено от всякаква сила.