Заслепяващият нож

След като дръпна крачола, за да скрие канията, вече стегната за външната страна на прасеца му, Кип протегна ръка към командира за кинжала, Железни го изгледа твърдо.

— Кип, благодаря ти. Благодаря ти, че ми се довери. Но не го прави повече.

— Кое?

— Знам, че си самотен, и знам, че искаш да се довериш на някого. Разбирам. Но вече не си в това положение. Не знаеш какъв натиск може да ми окаже Андрос Гайл. Познаваш ме само от три месеца, а току-що връчи в ръцете ми три големи съкровища. Бих могъл да ти ги взема и да заповядам да те изхвърлят. Бих могъл да си купя трон на сатрап с това, което имаш. Мислиш, че съм неподатлив на изкушения? Мислиш, че съм твърде добър, за да го направя?

— Да, така мисля — отвърна Кип.

— Но не си сигурен.

— Човек трябва да действа, без да е сигурен във всичко, иначе никога няма да прави нищо.

Устните на командир Железни трепнаха.

— Значи вече си мъж?

— Отнел съм живот, взел съм живота си в ръцете си и съм го доверил на приятел. Да, бих казал, че това ме прави мъж.

— Нито едно от двете не те прави мъж. Първото те прави убиец. Второто те прави глупак. И двете могат да те убият.

— Но не днес, нали? — попита Кип. Въпреки цялата си дързост неволно преглътна, взрян в кинжала в ръката на Железни.

— Не днес — заяви командир Железни. И му подаде кинжала.

Кип го взе с унила усмивка и го прибра в канията, после спусна крачола на панталона си над него.

— Сега да поговорим за другите неща, които може да те убият тук — каза командирът. Вдигна едно от наметалата. — Първо, искрящи наметала. Фантастично. — Въздъхна все едно искаше да издиша цялата си полагаща му се доза неверие. — Разправят, че имало дванайсет искрящи наметала. И че ги използвали по двойки. Наемните убийци.

— Като Ордена на Разбитото око ли?

— Били са гордостта на предполагаемия орден.

— Били са? Предполагаем? Нали държиш наметало от легендите в ръката си. Буквално.

— Така изглежда.

Кип показа на командир Железни картата с искрящото наметало.

— Този мъж беше един от тях. Казваше се Вокс, а партньорката му се казваше Ния.

— И как уби двама професионални убийци, Кип?

— Той уби нея. Без да иска. Аз просто извадих късмет. Не очакваха, че ще ги видя, но ги видях. Държаха оръжията си под наметалата до последната секунда, а после…

— Риторичен въпрос, Кип.

— О.

Командир Железни седна на ръба на леглото.

— Точно когато човек реши, че всичко, в което е вярвал през целия си живот, е лъжа, се появява нещо, което го изкушава да вярва отново. Суета. Плаващ пясък.

— Сър?

Командир Железни потърка наболата по темето му четина.

— Езичниците вярват в много богове, както знаеш. Или в реални, живи същности, които искат от тях да им принасят жертви и могат да бъдат усмирени с човешки дарове, или, както вярват други езичници, просто като аспекти на самата човешка същност — както алчността е част от всеки от нас, или амбицията, или страстта — вярват, че боговете трябва да бъдат почитани само защото разкриват истини за собствените ни души. Но да се говори за езичници все едно всичките те са еднакви, е опростяване на нещата. Дори ако говориш за поклонниците на Атират — какъвто явно е бил Вокс, — ще е твърде опростено. Всички те вярват в съществуването на много богове, но боговете им са различни. Иначе са хора като нас: някои добри, някои зли, някои вярват в глупости. Има глупави религиозни забрани — например, че използването на очила е греховно, неестествено. Но пък някои секти с охота принасят в жертва първородното си дете, за да подкупят боговете да им дадат богата жътва. Някои почитат своите цветни бесове. Други ги гонят. Трети ги пребиват с камъни. Успешните бесове — защото твърдят, че съществуват такива — властват понякога като полубожества.