Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Доста млад беше. На ръст горе-долу като вас или мъничко по-висок. С права кестенява коса, пуснал я е дълга. Тука не правят тъй. И с кафяви очи. От доста време не се беше бръснал. Много угрижен ми се видя. И гласът му не беше от обикновените, май е свикнал да разказва. — Забеляза втренчения й поглед и добави: — Пътувал съм насам-натам, да знаете, преди да закъсам тъй. Слушал съм да разказват Преданията.
Погледа я още малко, после бавно са захвана с плевенето.
Мейгрейт му махна с благодарност, но той не вдигна глава и тя продължи по пътя към сала. Кой ли бе търсил Каран толкова разтревожен? „Ами че и аз го видях — сети се накрая. — И то два пъти, в Нарн. На втората сутрин, след като отидох там. И го запомних, защото повечето мъже в тези земи имат черна коса и се подстригват късо. Зърнах го и по-миналата нощ. Обикаляше по брега, но пък в това няма нищо особено. Дали я е намерил?“
Задържа се няколко дни в Нарн, обаче следата бе изстинала и тя не научи нищо. Една сутрин за кой ли път се качи на сала и след пладне беше на поляната, където бяха пленили Каран.
Личеше, че в опустелия бивак са се сражавали и умирали хора, защото от земята стърчаха стрели, върху жълтите листа ръждясваха счупени оръжия. В западния край имаше пет гроба, оформени спретнато и грижливо. В гората наблизо се натъкна на още два — надуши ги, преди да ги види. Нехайно нахвърляни купчинки пръст, под които единият труп се виждаше. Понечи да го огледа, но вонята я отблъсна. Все пак позна, че мъртвецът е уелм.
Върна се припряно на поляната. Нямаше какво толкова да види. Всички вещи на Каран бяха прибрани освен счупените и напълно безполезните — окървавено парче от одеяло, парцали от палатката. Нямаше ги дори нарязаните ботуши. Тук лъхаше на студена печал, струваше й се, че и дърветата са се отдръпнали от ужас.
„Огледалото е струпало всички тук. И след като са отвели Каран, други са се сражавали на това място, умирали са безсмислено“. Чии ли бяха петте гроба?
Вниманието й прикова едно място, където мнозина бяха газили тревата. Нещо се белееше между листата. Разчупена гипсова превръзка, чиито отломки полека се разтваряха и ронеха под дъжда. Наблизо бяха захвърлени две кухи метални пръчки.
Взе едната, проследи с пръсти изкусните гравюри по повърхността й. Настръхна от гъдел в ръката и за миг в паметта й са открои друг украсен метален цилиндър, видя се как вади от него Огледалото в библиотеката на Игър. Вече знаеше, че доскоро то е било съхранявано в тръбичката. Обикновено парче метал, но пък сътворено изкусно. Прибра го в един от джобовете на наметалото си.
Седна на дънера до отдавна угасналия огън и цял следобед се отдаде на вяло униние. Всичките й дела и желания се бяха превърнали в прах. Бе провалила Фейеламор. Уелмите бяха хванали Каран. А сега и Огледалото го нямаше въпреки всичко, което Каран бе направила, за да го опази. Уелмите сигурно я бяха измъчвали и бяха разбрали къде е било скрито.
А къде ли беше Фейеламор?
Никога не бе обичала господарката си, но и сега се стремеше към одобрението й, защото си нямаше друг. Дългът й беше да служи, обаче тя бе отхвърлила Фейеламор и не й бе останало нищо. Беше се откъснала и от Игър — там част от живота й бе завършила, преди да е започнала.
Притъмняваше бързо, валеше, и колкото и празно да беше в душата й, не искаше да измръзне. Надигна се и извади от раницата си здравото промазано платнище, което Фейеламор й бе купила в Предъл. Закрепи го с колчета, забити в земята, и се пъхна под него. Извади някаква храна, но дори не забеляза какво яде.
Нощта се точеше мудно и накрая умората притъпи горестта й, погнусата й от себе си, дори угризенията й и тя се отпусна в сън, който не носеше отдих. И цяла нощ беше безпомощна свидетелка как призраци и мъртви уелми с проядени лица гонят спътниците й. Направеше ли нещо, щеше само да умножи страданията им.
Най-сетне с утрото потъна в дълбок спокоен сън. Грееше се под слънчевите лъчи и в съня хладна ръка погали челото й. Олекна й за пръв път от много месеци — за нищо не се тревожеше. Събуди се усмихната под слънчевата светлина.
Прозя се, протегна се, отвори очи, вдигна глава… и впи поглед в безумните черни очи на Емант. Сви се на топка и изскочи изпод платнището.
— Кой си ти? Какво искаш от мен? — попита, готова да го удари.
Той се отдръпна предпазливо и й показа празните си ръце. Блясъкът в очите му угасна и сега изглеждаше най-обикновен, само да не провисваше на такива гънки петнистата му кожа, а дълбоките бръчки, врязали се край устата, да не издаваха докъде е стигнал в съсипията си. Но нямаше нищо дразнещо в дълбокия му овладян глас.