Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Лиан се промъкна край стената, заскрежената трева пращеше под краката му. Отпред другият пазач седеше, вдигнал крака на парапета, и зяпаше към улицата. Изобщо не се обърна, когато Лиан вдигна тоягата.
„Не мога да направя това…“ — разколеба се внезапно Лиан. Уелмът обаче изви глава, забеляза силуета с вдигната тояга и подскочи от стола. В следващия миг дървото го халоса по главата, прекъсна напиращия от устата му вик и той се стовари на верандата с тих стон.
Лиан го погледна бегло и влезе през парадния вход, като закри носа си с ръка. Задименото помещение се осветяваше само от един фенер. Той сложи резето и взе фенера с лявата си ръка. През пролуката нахлуваше още пушек. Лиан тръгва по коридора на пръсти. Разпределението на стаите беше като запечатано в ума му. Лесно можеше да се ориентира и със затворени очи.
Стигна до средата, когато някой отвън задърпа вратата, последва яростно блъскане с тяло. Лиан погледна в една отворена стая и смътно различи на пода човек, задавен от дима.
Отсрещната врата се отвори със замах и високата жена, която бе видял преди две нощи (явно тя беше Вартила), застана на прага — облечена, но боса. Превиваше се от кашлица.
Зърна Лиан в мътилката и изграчи:
— Генд, ти ли си? Пожар ли има?
Внезапно проумя, че говори на натрапник, и лицето й се скова.
Светкавично протегна изопната ръка към него, устните й се размърдаха беззвучно. Лиан й налетя с рамо и я изпрати обратно в стаята. Вартила изчезна в пушеците и нещо се стовари с трясък, може би шкаф. Но и от мрака се носеха чужди, неразбираеми думи. По краката му пропълзяха иглички.
Той отскочи назад през прага и затръшна вратата. Гласът в ушите му секна, но още шепнеше в главата му, все по-бавно и ниско, докато не заприлича на жабешко квакане. Някакъв мъж го пресрещна в коридора, Лиан заби юмрук в шията му, повали го и изтича покрай него.
Квакането се превърна в глух тътен, а гъделът в краката вече беше остро смъдене. На всяка крачка го пронизваше болка. Лиан едва виждаше мъждукането между горещите дъски. Коридорът завършваше със затворена врата — в задната стаичка без прозорец държаха Каран.
Чу крясък зад гърба си и огнена болка запълни гръбнака му, ръцете и краката му изтръпнаха. Обърна се. Вартила се подаде от дима, отново изпънала ръка напред.
Лиан запрати фенера в краката й. Стена от огън избумтя в коридора. Той дръпна резето, нахълта в стаята на Каран, затвори вратата и яростно струпа до нея каквито мебели видя — маса, сандъци, поставка за леген. Тук се дишаше по-леко — нямаше толкова пушек.
Посрещна го дрезгаво подсмиване от отсрещния ъгъл. Каран се бе подпряла на лакът на леглото. Хлътналите й очи сякаш светеха, на едната й буза имаше лилав оток. Смееше се. Протегна ръка към него.
— Милият ми Лиан. Знаех, че си ти. Редно беше да кажеш: „Дойдох да те спася“.
Той прекоси стаята със скок и коленичи до нея. Прегърнаха се непохватно. Зад вратата бучаха пламъци. Имаше и викове, но те заглъхнаха. Отново усещаше краката си.
— Помислих те за мъртва. Толкова кръв имаше…
— За щастие повечето не беше от мен.
Каран поседя още миг-два, опряла брадичка на рамото му, откъсна се от него и все тъй засмяна каза:
— Не че искам да се покажа неблагодарница, особено след като толкова се потруди да дойдеш при мен, но ти подпали къщата и запречи вратата, и ако се огледаш, няма да намериш прозорец. Какво си намислил?
— През пода. — Той посочи надолу. — Дъските са изгнили от старост. Докато уелмите си спасяват живота, ще избягаме под къщата. Изобщо няма да ни видят.
Извади ножа си, пъхна го в пролуката между две дъски и напъна. Острието се счупи при дръжката.
— Поставката — подсети го Каран. — Желязна е.
Лиан обаче зяпаше неуверено. Каран изкуцука при купчината мебели и тромаво издърпа поставката до средата на пода.
— Виж, тази дъска си е сцепена. Ти ще се справиш, няма как — изхриптя тя. — Ръката ми е безполезна.
Китката й беше зачервена и подута. Каран забеляза как той се вторачи в ръката й и сви рамене.
— После не си направиха труда да я превържат.
Той изстина от думите й — разбра, че със смеха си Каран прикрива колко е изстрадала. Взря се изцъклено в барикадираната врата, изгаряше от желание да поваля и стъпква. А покрай вратата се процеждаха струйки дим, в средата й чернееше овъглено петно.
— Лиан! — освести го Каран.
Поставката имаше дебела основа от желязо. Той я вдигна над главата си и с все сила я заби в най-близката дъска, разхвърчаха се трески. Разби и съседната, захвърли поставката и с ритници напъха в дупката отчупените краища на дъските. Облаци пушек се просмукаха в стаята. Лиан се провря в отвора.