Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Много по-късно Лиан успя да се насили да помръдне. Обзе го странна вялост и просто прие случилото се. Какво друго му оставаше? Ако Каран беше на негово място, щеше ли да направи още нещо? Не намери утеха в този въпрос.
Ясно, тези бяха уелми, но не същата група, която ги бе подгонила от Тулин. Как бяха намерили Каран толкова скоро? Не чрез някакво свойство на Огледалото, иначе щяха да вземат и него.
Не знаеше отговорите на въпросите, но няколко неща бяха очевидни и той почна да ги изброява на пръсти. Първо — аакимите бяха някъде наоколо. Второ — уелмите сигурно се надяваха да запазят в тайна залавянето на Каран, поне докато не узнаят къде е скрито Огледалото. Трето — той бе оставил ясни следи в бивака. Скоро и едните, и другите щяха да му отделят нежелано внимание. Потръпваше от желание да отложи неизбежното, но нямаше къде да избяга от това прозрение. Сега всичко зависеше от него. Той сам, без оръжие, без умения, трябваше да спаси Каран. Но как? Не можеше да им противопостави сила, а и къде да се скрият? Нямаше по-близко място от Туркад, от който ги деляха седмици път през почти непознати за него земи.
Накъде я откарваха? До Физ Горго също имаше много седмици, а за Игър да си отмъсти на крадлата несъмнено беше по-маловажно от връщането на Огледалото, и то колкото се може по-бързо. Аха, ето един отговор. Нямаше да отидат по-нататък от Нарн.
По зазоряване тръгна нагоре по склона, стръмен и хлъзгав, но по-проходим от горските шубраци. Спомни си, че е достатъчно да продължи по билото, за да излезе на пътеката към сала.
Слънцето най-сетне изгря, мъглата обаче само се сгъсти. Влагата сякаш проникваше и в костите му и колкото и да тропаше с крака и да размахваше ръце, не се сгряваше. Накрая стигна до една тясна пътека и спря нерешително — не можеше да познае дали водеше към Нарн.
Продължи бавно. Мъглата скри всичко и по едно време той се усети, че е кривнал от пътеката и изобщо няма представа къде е попаднал. В паметта му се мярна откъс от „Балада за Ларн“ — измяна, клане на невинни, принцесата-престолонаследница в изгнание отвъд морето. Тъкмо в такъв ден, в обвита с мъгла гора бе извършена касапницата. Настръхна.
Причуваха му се звуци: пукот и стържене на клони от вятъра, само че вятър нямаше. Зад себе си като че ли чу стъпки. Извъртя се, насилваше очите си да видят нещо в мъглата. Шумът заглъхна след няколко секунди. Въображението му ли се увеличаваше, или някой го подвеждаше да се издаде?
Наложи си спокойствие, потърси къде да се скрие и да помисли. Пак заваля, гнилите листа по земята миришеха на мокра пръст. Видя едно дебело дърво, отдавна изсъхнало и прекършено по средата. В основата си се бе сцепило и един храст закриваше хралупата. Той се вмъкна вътре с облекчение. Гъмжеше от пълзящи гадинки, но пък беше сухо.
Хапна хляб и се помъчи да измисли нещо. Нямаше да намери пътя в тази мъгла. А и сигурно вече го търсеха. Колко трудно му беше без Каран, тя май винаги знаеше какъв избор да направи. Изтощението му пречеше да реши и накрая той се унесе, събуди се, пак задряма, а денят се изцеждаше.
И едва сега си спомни за Огледалото. Толкова дълго си го представяше, мъчеше се да го разгадае, копнееше да го види и докосне. А през целия ден го бе зарязал в джоба си. Извади го в сумрака, опипа с пръсти сребристите знаци по рамката. Символът в горния десен ъгъл приличаше на три отчасти покриващи се кръгчета, заобиколени от червени лунни сърпове. Какво значение бе вложено в него? Колко изкусно бе изработено… То не криеше ли отговорите на въпросите му? Само ако знаеше как да го накара да ги разкрие…
Докосваше символа как ли не, но напразно. В Преданията бяха съхранени всевъзможни слова за отключване и той изрече поред всички, които помнеше, но Огледалото показваше само лицето му.
През нощта вятърът се обърна и разнесе мъглата. Щом започна да просветлява, на петия ден след измъкването от тунелите, Лиан се добра до пристана на сала. Прибра си раницата, свря се между дърветата и зачака.
Когато светилото се издигна над бялата мътилка, салът безшумно пристана и от него се изсипа тълпа: ратаи, пътници, един пътуващ търговец и други, чиито занятия изглеждаха достатъчно безобидни. Селяните нарамиха инструментите си и веднага тръгнаха по пътеката нагоре. Другите постояха на пристана, докато бъдат стоварени най-различни кутии, чували, сандъци и друг багаж. Тогава групата, чакаща мълчаливо да се качи на палубата, тръгна към сала, но я спря матросът, изпречил се върху тясното подвижно мостче. Пътниците се наредиха на опашка.