Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Мехму ме гледаше с водно конче в устата и ме пращаше в морето.
— Това е от един филм — обясни той и ми я подаде. — Май че беше „Най-дългата
война".
— „Най-дългият ден".
— Да, точно тоя. Гледал ли си го?
— Да, а ти?
— Не. Защо?
— Според мен си струва да го гледаш. Благодаря ти за всичко, Мехму. Радвам се, че
плавах с теб, макар и да не обичам да пътувам с кораб.
— И аз не обичам. Ако срещнеш набитичка трийсетгодишна жена, висока към метър и
шейсет и пет, с небесносин хиджаб[60], не и показвай пищовчето.
- Откраднал си го от жена?
— Нещо такова.
— Тя враг ли е, или приятел?
— Има ли значение?
— Да, по дяволите.
— И от двете по малко. Тя е жена ми.
— Жена ти? — Да.
— И ти я обичаш?
— Луд съм по нея.
— И… ако й покажа пистолета… тя може да…?
— Да те застреля — довърши той. — Случва се. Даже "много често. Веднъж ме
простреля. Тя, жена ми, е боец.
— Добре, дай да се изясним. Набита, трийсетгодишна, метър и шейсет и пет, син
хиджаб. Нали така?
— Да. Всъщност така й е другарското име.
— Какво?
— Син хиджаб. Така й е името.
— Името й е Син хиджаб.
— Да.
— Ясно… да. Благодаря за предупреждението.
— Нямаш грижи — усмихна се той. — Всички предупреждавам за нея. Страшно е
опасна тя, обичам я до смърт.
— Разбирам те.
— И запомни, по пътя към брега важи само едно правило. Всеки, който се опита да ти
заеме мястото в лодката, го буташ зад борда.
— Случва ли се?
— Даже много често.
— Ти! — изсумтя помощник-капитанът и ме посочи с пръст. Отидох до перилата, прехвърлих се през тях и заслизах надолу
по въжената стълба.
Беше много по-трудно, отколкото си представях. Стълбата се люшкаше и усукваше над
морето и ме принуждаваше да се вкочпвам във въжетата и летвичките като удавник за
сламка. После тя се блъсна в непоклатимия стоманен корпус и ожули кожата на
неподготвените ми пръсти.
Стигнах до последните няколко стъпала. Трите лодки изглеждаха съвсем мънички —
като риби лоцмани[61], плаващи край акуловата кожа на товарния кораб.
Бяха рибарски лодки, плоски и открити — приличаха на спасителните лодки от
палубата, но по-уголемени и с мотори. Бяхме в открито море. Лодката, в която щях да скоча, вече беше претъпкана. Не изглеждаше сигурна. Спуснах се до края на стълбата и лъхналата
ме миризма на риба, пропила се в шпангоутите[62] на лодката, ми вдъхна увереност.
„Рибари — помислих си. — Рибарите познават морето."
Приятелски ръце ме насочиха към кърмата; прескачах крака и вързопчета; приятелски
ръце направляваха останалите напред. Екипажът разпределяше тежестта.
Преброих двайсет и трима души. Екипажът на товарния кораб даде сигнал за отбой и
вдигна стълбите. Нашият рулеви ни оттласна от кораба, запали мотора и пое в открито море.
Моторът работеше тихо, заглушаван от звуконепроницаемия калъф.
Чат-чат.
Една лодка наблизо в мрака ни даде сигнал. Чат-чат. Всички се обърнахме да я
погледнем. Чат-чат — сигнализира някой в отговор. Чат-чат.
— Знаеш ли каква е разликата между мира и войната? — прошепна седящият до мен
мъж с весела нотка в гласа.
— Сигурно ти ще ми кажеш — прошушнах в отговор.
— В мирно време жертваш двайсет души, за да спасиш един. А във военно време
жертваш един да спасиш двайсетима.
— Добър опит — усмихнах се.
— Не си ли съгласен?
— Мисля, че не правим жертви заради бройката, а заради любовта или родината.
— Бройката в тази война вече е толкова голяма, че има значение.
— Ти говореше за война и за мир.
— Е?
— Във войната кръвта е отвън. При мира кръвта си е вътре, където трябва да бъде. Кажи-
речи това е разликата, доколкото аз знам. Войната руши сградите, а мирът ги построява
отново.
Той се засмя тихо със стиснати устни.
— Аз съм свръзката ти — каза. — Аха.
— Дойдох с лодката. Тук съм, за да знам, че отиваш там, накъдето си тръгнал.
Беше малко по-млад от мен, нисък и жилав, с нахална усмивка, която сигурно и е
печелила целувки, и си е изпросвала шамари.
— Радвам се да се запознаем. Колко остава, докато стигнем брега?
— Не много.
Той ми подаде пластмасово канче и почна да изгребва водата — вълните от време на