Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Когато тя отмина, Беки я изгледа с усмивка на уста. Тя имаше много силно чувство за хумор и надменният поглед, който отдалечаващата се мисис О’Дауд й хвърли през рамо, почти наруши сериозността на мисис Кроли. «Моите почитания към вас, прекрасна госпожо, и много съм доволна, че ви виждам тъй весела — помисли си Пеги. — Не вие ще си изплачете очите от скръб.» С тези мисли в главата тя отмина и бързо се отправи към жилището на мисис Озбърн.
Клетата душица стоеше все още край леглото, където я бе оставила Ребека, почти обезумяла от скръб. Съпругата на майора, която беше по-силна по дух, се опита да стори всичко възможно, за да утеши младата си приятелка.
— Трябва да бъдеш твърда, скъпа ми Амелия — каза тя мило, — тъй като той не бива да те види болна, когато изпрати да те повикат след победата. Ти не си едничката жена, която днес е останала в божиите ръце.
— Знам това. Аз съм много лоша, много слаба — каза Амелия. Тя познаваше добре собствената си слабост. Но присъствието на нейната по-храбра приятелка и упражняваният от нея надзор възпираше безсилието й и я караше да се чувствува по-добре. Те седяха заедно до два часа. Сърцата им бяха при колоната войници, които продължаваха пътя си напред и все по-далеч. Ужасни съмнения и тревоги, молитви, страхове и неописуема скръб следваха полка. Това бе дан, която жените плащаха на войната. Тя е изпитание както за едните, така и за другите и изтръгва кръвта на мъжете и сълзите на жените.
В два и половина дойде ред на едно събитие, което бе от всекидневна важност за мистър Джоузеф: обедният час. Войници можеха да се сражават и да загиват, но той трябваше да се нахрани. Той влезе в стаята на Амелия, да я придума да раздели с него обеда.
— Опитай — каза той, — супата е много хубава. Хайде, Еми, опитай — каза той и й целуна ръка. Освен на сватбата й не беше правил това от дълги години.
— Ти си много добър и много мил, Джоузеф — отвърна тя. — Всички са много мили, но, моля ти се, нека днес остана в стаята си.
Лъхът на супата обаче беше приятен за обонянието на мисис О’Дауд и тя реши да прави компания на мистър Джоз. Така че двамата седнаха да обядват.
— Нека бог благослови храната — каза тържествено съпругата на майора. Тя си уцелеше за своя добър Мик, който яздеше начело на своя полк. — Лош ще бъде обедът на клетите момчета днес — добави тя с въздишка, а после, като истински философ, започна да се храни.
Духът на Джоз се повишаваше заедно с напредването на обеда. Той пи наздравица за полка; и изобщо измисляше всякакви предлози, за да глътне по още някоя чаша шампанско.
— Ще пием за О’Дауд и за смелия… полк — заяви той и се поклони галантно на гостенката си. — Нали така, мисис О’Дауд? Изидор, напълни чашата на мисис О’Дауд.
Но изведнъж Изидор се сепна, а жената на майора остави вилицата и ножа си. Прозорците на стаята бяха отворени и гледаха на юг. Откъм тази посока и над облените от слънчевата светлина покриви се носеше тъп, далечен шум.
— Какво има? — запита Джоз. — Защо не наливаш нехранимайко такъв?
— C’est le feu [52]! — възкликна Изидор, като изтича към балкона.
— Господи помилуй; това са оръдията! — извика мисис О’Дауд, като скочи и също изтича към балкона. Можеха да се видят хиляди бледи и загрижени лица, които гледаха от другите прозорци. И изведнъж сякаш цялото население на града се втурна из улиците.
Глава XXXII
В която Джоз побягва, а войната стига до своя край
Ние, които живеем в мирното лондонско Сити, никога не сме виждали, и дай боже никога да не видим, картината на суетене и уплаха, която Брюксел представляваше от себе си. Тълпите се втурнаха към Намюрската порта, от чиято посока се носеше грохотът, и мнозина се отправиха на коне по равното шосе, та ако имаше някакви съобщения от войската, да ги научат по-бързо. Всеки питаше съседа си за новини. И дори високопоставените английски лордове и дами благоволяваха да заприказват непознати хора. Привържениците на французите се движеха насам-натам, обезумели от възбуда, и предричаха победата на своя император. Жените се втурваха към черквите, изпълваха параклисите и се молеха по стъпалата. Търговците затваряха дюкяните и излизаха навън, да увеличат общата врява и виковете на уплаха. Тъпият ехтеж на оръдията продължаваше. Екипажи с пътници започнаха да напущат града и да се отправят към Гант. Предричанията на френските привърженици взеха да минават за действителни факти.
52
Това е пожар!