Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Идеята й се стори странна и Вин я стави за допълнително обмисляне.
„Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива…“
Ето че се пробудиха предишните й тревоги. Какво щеше да стане, ако Келсайър решеше да се възкачи на трона? Може би нямаше да е толкова зъл като лорд Владетеля, но… тя си припомни дневника. Лорд Владетеля също невинаги е бил тиран. Някога е бил добър човек. Добър човек, чийто живот се е объркал.
„Келсайър е различен — рече си тя. — Той винаги постъпва правилно“.
Но не беше съвсем сигурна. Хам може би не разбираше, но тя виждаше колко е примамлив залогът. В живота на висшето общество имаше нещо пленително. Вин бе очарована от красотата, музиката и танците. Вероятно не беше привлечена по същия начин, по който Келсайър — тя не се интересуваше от политически игри и измами, — но разбираше защо не му се иска да напусне Лутадел.
Същото нежелание, което бе погубило предишния Келсайър. И което бе създало нещо по-добро — един по-решителен, вярващ в убежденията си Келсайър. Дано да беше така.
„Разбира се, предишните му планове са му коствали жената, която е обичал. Може би затова мрази благородниците толкова много?“
— Хам? — попита тя. — Келсайър винаги ли е мразил аристократите?
— Да. Но напоследък стана по-лошо.
— Понякога ме плаши. Имам чувството, че иска да ги избие всичките, независимо какви са.
— И аз се безпокоя за него. Тази история с Единайсетия метал… сякаш иска да се изкара някакъв светец. — Обърна се и я погледна. — Не му мисли много. С Бриз и Докс вече обсъдихме този въпрос. Ако се наложи, ще си поговорим с него сериозно. Той е добър човек, но понякога прекалява.
Вин кимна. Стигнаха до наредили се на опашка хора, които чакаха разрешение да напуснат града — хамали, пратени на доковете, мъже, работещи в някоя мелница по реката извън градските стени, дребни благородници, поели на път. Всички те трябваше да имат основателна причина да излязат от града — лорд Владетеля упражняваше строг контрол върху придвижването в пределите на империята.
„Нещастни същества“ — помисли Вин, докато минаваха покрай групичка парцаливи дечица, понесли кофи и четки — сигурно ги пращаха да изтъркат лишеите от външната страна на стените. По-напред, в началото на опашката, един офицер изруга и дръпна някакъв човечец встрани. Скаа работникът падна лошо, но все пак успя да се изправи и изтича към края на опашката. Ако не излезеше навън, нямаше да може да си свърши работата, а това означаваше глад за него и семейството му.
Вин последва Хам покрай портата по улицата от вътрешната страна на градските стени. В края й се издигаше огромна постройка. Вин никога не бе идвала в щаба на гарнизона — членовете на групата предпочитаха да стоят далече от него — и бе впечатлена: постройката бе не само огромна, но и солидно укрепена. Войниците на пост при вратите оглеждаха минувачите бдително и навъсено.
Вин забави крачка.
— Хам, вътре ли ще влезем?
— Не се безпокой. В щаба ме познават. Освен това не е толкова страшно, колкото изглежда — нарочно си придават такъв вид. Както знаеш, войниците не са особено популярни. Повечето са скаа — хора, които са били принудени да се продадат в служба на лорд Владетеля, за да живеят малко по-добре. Всеки път, когато избухне въстание, в местния гарнизон се надигат брожения. Тъкмо затова са и тези солидни укрепления.
— Значи познаваш тези хора?
Хам кимна.
— Не съм като Бриз и Кел — не мога да се преструвам. Аз съм такъв, какъвто съм. Тези войници не знаят, че съм Мъглив, но са наясно, че работя за бунтовниците. Мнозина от тях са ми приятели от години, постоянно се опитват да ме наемат на служба. Предпочитат хората, които взимат, да са им познати.
— А ти възнамеряваш да ги предадеш.
— Да ги предам? Не, това не е предателство. Вин, тези хора са наемници. Плаща им се, за да се бият, и те биха нападнали свои приятели — дори роднини, — ако избухне бунт. Войниците свикват с тези неща. Може да сме приятели, но когато опре до бой, никой от нас няма да се поколебае да убие другия.
Вин кимна. Всичко това бе малко… жестоко. „Но животът е такъв. Суров. В това поне Рийн беше прав“.
— Бедните момчета — продължи Хам, загледан към сградата. — Хора като тях биха ни свършили добра работа. Успях да вербувам неколцина, преди да тръгна към пещерите. Но останалите… всеки сам си избира пътя. И те като мен просто се опитват да осигурят прехрана на децата си — разликата е, че за целта трябва да служат при него. — Обърна се към нея. — И така, искаше някои съвети за работата с пютриум, нали?
— Да.