Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Не ти ли казвах?

— Но има и друг, когото ти не познаваш.

— Защото е най-самотната личност, появявала се някога във вселената.

— Не ме залъгвай с приказки за състояние и настроения. Не можеш да ме разчувстваш.

— Да, настроения! Много добре — кимна Монео. — Настроенията на Бог-Императора, са като река, която тече бавно и спокойно, когато няма нищо по пътя й, но бучи и се мята от най-незначителното препятствие. Той е нещо, срещу което никога не трябва да се изправяш.

Голата се огледа в ярко осветеното работно помещение, извърна очи към тъмнината отвън и помисли за спокойния ход на реката Айдахо. После се обърна отново към иконома и попита:

— Какво знаеш ти за реките?

— На младини пътувах, където господарят ме изпращаше. Веднъж ми се случи да поверя живота си на една черупка, с която плавах по река, а после и през море, чиито брегове се губеха.

Произнасяйки думите, той почувства, че е докоснал нишка, водеща към важна истина за господаря Лито. Унесе се в мисли за онази далечна планета, където бе прекосил истинско море от единия до другия му бряг. Още първата вечер се разрази буря. Някъде от дълбините на кораба се разнасяше дразнещото „туп-туп-туп“ на двигателите, а той вече не можеше да определи посоката. Беше останал на палубата с капитана, съсредоточил мисълта си върху звука на корабните мотори, идващ и отминаващ също като високите грамади от сиво-черна вода, дето приближаваха и се отдалечаваха… отново и отново. С всяко пропадане килът сякаш разрязваше плътта на морето със смазващия си юмрук. Хвърляха се лудешки напред, просмукали от водата. Нагоре… Още нагоре, после надолу! Дробовете го боляха, сковани от страх. Скоковете на кораба и вълните, стремящи се да ги притиснат в дълбините си — бесни взривове на сякаш втвърдилата се вода и бяла мехуреста пяна, сливаща се от палубите; и така час след час, море след море…

Всичко, дошло и отминало с мисълта му беше нишка, която водеше към Бог-Императора.

Той е едновременно и корабът, и бурята. Отново съсредоточи вниманието си върху Айдахо, седнал срещу него на масата в студената светлина на кабинета му. Нито едно мускулче у голата не трепваше, макар че явно преливаше от желание да разбере тайната.

— Значи, решил си да не ми кажеш какво не са могли да научат другите Дънкановци?

— Напротив, ще ти помогна.

— Е, какво тогава…?

— Как да вярваш.

Айдахо рязко се отблъсна от масата с изцъклен поглед, прикован в Монео. Когато способността му да говори се върна, дрезгавият глас сякаш простърга въздуха:

— Бих казал, че съм вярвал прекалено много.

Монео остана непреклонен:

— Но как?

— Не разбирам въпроса!

Икономът отпусна ръце в скута си.

— Търсиш компанията на мъже заради способността им да се бият и умират на страната на правдата, според твоите представи, а от жените подбираш онези, които те величаят за мъжествеността, която — според теб — олицетворяваш. Не оставяш никакво място за различията, дето могат да дойдат по пътя на добронамереността.