Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

Казваше се Хинки Мирик и беше на шестнайсет години. Сега чакаше нервно в ротондата, докато Нуз обяви обедна почивка, после се промъкна между полицаите и влезе в залата. Местата вътре бяха толкова скъпоценни, че никой от зрителите не си ходеше за обед. Някои се изправяха, оглеждаха съседите си, за да са сигурни, че всички са забелязали кой къде точно е седнал този ден, и отиваха до тоалетната. Повечето обаче успяваха да устискат и прекарваха цялата обедна почивка по пейките.

Хинки винаги надушваше благоприятните възможности. Усещаше кога хората се намират в нужда. В четвъртък — а така бе станало и в сряда — той дотика количката си до централната пътека. Количката бе пълна с разнообразни сандвичи и готови обеди в пластмасови опаковки. Младежът рекламираше гръмогласно стоката си, после подаваше храна на клиентите си и си пробиваше бавно път към задната част на залата. Беше страхотен кожодер. Парче риба тон с бял хляб вървеше два долара. Обед със студено пиле и няколко грахчета вървеше три долара; на него му струваше долар и двайсет. Кутия разхладителна напитка — долар и половина. Плащаха с радост по неговите цени и пазеха местата си. Разпродаде всичко още преди да е стигнал до четвъртия ред, и започна да събира поръчки за останалите. Хинки бе звездата в този миг.

С куп поръчки в ръка той хукна към заведението на Клод. Вмъкна се в кухнята, мушна на готвача банкнота от двайсет долара и му подаде поръчките. Чакаше и не откъсваше поглед от часовника си. Готвачът едва-едва мърдаше. Хинки му бутна още един двайсетак.

Процесът стана източник на благополучие, за което Клод не бе и мечтал. Закуската и обедът в малкото му ресторантче станаха цяло събитие, защото клиентите далеч превишаваха броя на столовете и опашката от прегладнели се виеше по тротоара независимо от горещината и маранята. В понеделник следобед Клод хукна из Клантън да изкупи всички сгъваеми масички и подходящи столове, които бе в състояние да открие. На обед пътечките изчезваха и сервитьорките трябваше да маневрират чевръсто между редиците хора, почти всички чернокожи.

Единствената тема на разговор бе процесът. В сряда гневно заклеймиха състава на заседанието. В четвъртък разговорите се въртяха около растящото раздразнение от прокурора.

— Чувам да разправят, че щял да се натиска за губернатор.

— Демократ ли е или републиканец?

— Демократ.

— Няма да мине без гласовете на черните. В нашия щат тая няма да стане.

— Правилно казваш, а след процеса съвсем няма да ги насъбере.

— Нека опита само.