Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

В четвъртък Дел предлагаше за специалитет на деня пържени свински котлети, салата от ряпа, сладки картофи, царевично пюре или пържена бамя. Претъпканото заведение бе поравно разделено между войници, местни и външни хора. Неписаното, но строго установено правило, че не трябва да се говори с никой, който има брада или особен акцент, се спазваше без изключения и за приказливците бе твърде трудно да не се усмихват и да не разменят по някоя дума с чуждоземните. Надменност и здраво стиснати устни отдавна бяха заменили гостоприемството от първите дни след убийствата. Прекалено много журналистически хрътки бяха измамили своите домакини и бяха публикували неприятни, нелюбезни и несправедливи думи за окръга и жителите му. Смайващо беше как пристигаха на глутници от всички краища на страната и за двайсет и четири часа ставаха страхотни познавачи на място, за което никога не бяха чували, и на хора, които никога не бяха виждали.

Местните ги наблюдаваха как сноват по площада като малоумни и тичат ту след шерифа, ту след прокурора, след адвоката на защитата или всеки, който би могъл да знае нещо. Наблюдаваха ги как дебнат при задния вход на съда като гладни вълци, за да се нахвърлят върху подсъдимия, винаги плътно заобиколен от полицаи и винаги с гръб към тях. Наблюдаваха с отвращение как задържат камерите си върху Клана и по-буйните чернокожи, вечно търсещи най-размирните или особени сцени, които после представяха за нещо нормално.

Наблюдаваха ги и ги мразеха.

— Каква е тази оранжева цапаница по лицето на оная? — попита Тим Нънли, загледан в една репортерка, седнала в сепаре до прозореца. Джак Джоунз хрупаше бамята си и обходи с поглед оранжевото лице.

— Май е нещо, което използват за пред камерите. Така лицето й ще изглежда бяло на телевизора.

— Та то си е бяло.

— Виждам, но на телевизора не излиза бяло, ако не е боядисано в оранжево.

Нънли не изглеждаше убеден.

— Тогава какво използват негрите?

Никой не можа да отговори.

— Снощи видя ли я по телевизията? — попита Джак Джоунз.

— Не съм. Откъде е?

— От четвърти канал в Мемфис. Снощи интервюирала майката на Коб и, разбира се, така я изтормозила, че горката жена се разплакала. Единственото, което показаха после, беше тоя плач. Голяма гадост. Миналата вечер се беше захванала с ония от Клана, били от Охайо, да й разправят какво трябвало да правим ние тук, в Мисисипи. Тая е най-противната.