Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

Джейк триеше чело и притискваше костта на носа си. Нуз бършеше ли, бършеше очилата си. Заседателите се въртяха нервно на местата си.

— Имате ли въпроси, мистър Бриганс? — попита най-накрая Нуз.

— Само няколко — отвърна Джейк, след като Мъсгроув изнесе всичко от залата.

— Офицер Луни, към кого гледаше Карл Лий Хейли, когато стреляше?

— Доколкото видях, към момчетата.

— Той погледна ли към вас?

— Е, нямах много време да му следя погледа. Пък и аз се движех в обратната посока.

— Значи той не се е целил във вас?

— О, не, сър. Той се целеше само в двете момчета. И ги улучи.

— Как се държеше, когато стреляше?

— Крещеше и се хилеше като луд. Никога не съм виждал по-странно нещо, приличаше на побъркан. Разбирате ли, никога няма да забравя как автоматът трещи, куршумите пищят, момчетата крещят при всяко попадение, а над всичко това, все още го чувам, ехти безумният му смях.

Отговорът бе толкова съвършен, че Джейк направи усилие да сподави усмивката си. Двамата с Луни го бяха репетирали сто пъти и това бе едно невероятно изпълнение. Всяка дума бе съвършена. Джейк непрестанно прелистваше бележника си и току поглеждаше към заседателите. Всички бяха зяпнали Луни, поразени от отговора му. Джейк си дращеше нещо просто така, за да спечели още няколко секунди преди най-важния въпрос на процеса.

— Значи тъй, Карл Лий Хейли ви простреля в крака.

— Точно така, сър.

— Смятате ли, че е преднамерено?

— О, не, сър. Беше случайно.

— Искате ли да бъде наказан, че ви е прострелял?

— Не, сър. Нямам нищо против този човек. Той постъпи така, както бих постъпил и аз.