Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Не е ли чудно, че и в наши дни две деца пътуваха през страната поради една опасна болест? Но тези деца не плашеха хората с гребло и — метла, а казваха:
— Ние няма да се задоволим само с това да изгребем двора и да пометем пода. Ще вземем и четка, и сапун. Ще поддържаме чистота и вътре, и вън от къщи, а и ние самите ще се мием. Така ще победим болестта.
Погребението на малкия Мац
Малкият Мац беше мъртъв. Онези, които само преди няколко часа го бяха видели здрав и весел, не можеха да повярват това. Но за жалост беше така. Малкият Мац бе мъртъв и трябваше да бъде погребан.
Той умря рано една сутрин. При него беше само сестра му Оса.
— Не викай никого! — помоли малкият Мац, когато разбра, че краят му наближава, и сестра му го послуша.
— Радвам се, че не умирам от онази болест, Оса — каза малкият Мац. — Ти не се ли радваш? — Но Оса не отговори и той продължи: — Нищо, че умирам. Важното е, че не умирам от болестта, която отнесе мама и другите, иначе ти никога нямаше да можеш да убедиш татко, че те са умрели от обикновена болест. А сега ще успееш, ще видиш.
След смъртта му Оса дълго мисли за всичко онова, което беше преживял малкия! Мац. Той беше понесъл всички нещастия като възрастен. Спомни си последните му думи. Винаги е бил така храбър. И тя реши, че трябва да погребе малкия Мац с всички почести, като възрастен.
Да, тя разбираше, че това ще бъде трудно, но толкова й се искаше! Трябваше да направи всичко възможно, за да почете паметта на малкия Мац.
По това време те се намираха в Ланландия, край големите мини, наречени Малмбергет. Това място беше доста чудновато, но може би беше по-добре, че е такова.
Докато стигнат дотук, тя и малкият Мац бяха пропътували големи, безкрайни гори. Дни наред не виждаха нито ниви, нито чифлици, а само малки бедни пощенски станции, докато изведнъж стигнаха до голямото селище Йеливара. То се бе разпростряло с черквата, гарата, градския съвет, банката, аптеката и хотела си в подножието на висока планина, по която още имаше сняг, макар че беше сред лято. Почти всички къщи в Йеливара бяха нови и хубави. Ако не беше снегът по планината и ако не виждаха, че брезите още не са се разлистили, децата не биха повярвали, че се намират толкова на север в Лапландия. Но баща си те трябваше да търсят не в Йеливара, а в Малмбергет, който лежеше още по на север и съвсем не беше толкова хубав.
Хората отдавна знаеха, че близо до Йеливара има големи залежи желязна руда, но бяха почнали да ги разработват едва преди няколко години, след като построиха железницата. Тогава изведнъж се стекоха хиляди хора и работа се намери за всички, но жилища нямаше. За тях трябваше те сами да се погрижат. Някои си направиха хижи от груби, неодялани дървета, други — от-празни сандъчета за динамит, които нареждаха едно върху друго като тухли. Бяха построени и хубави къщи, но селището изглеждаше много чудновато. Имате големи квартали с нови бели къщи, а между тях се срещаха непочистени сечища с камънаци и пънове. Имаше хубави големи вили за директорите и инженерите и наред с тях смешни ниски бараки, изостанали от първите дни. Имаше железница, електричество, големи машинни зали и можеше да се влезе по релси дълбоко в планината по един тунел, осветен с електрически лампи. Навред цареше голямо оживление, а от гарата заминаваха непрекъснато натоварени с руда влакове. Наоколо се простираше дива местност, в която нямаше нито ниви, нито къщи, а само лапландци, които обикаляха със северните си елени.
Сега Оса си мислеше, че и животът тук е като мястото. За някои той беше уреден и спокоен, но тя беше видяла и много чудновати и необикновени неща. Може би тук по-лесно би могла да направи нещо необичайно.
Спомни си как пристигнаха в Малмбергет и тръгнаха да търсят работника на име Йон Асарсон, който имал сключени вежди. Сключените вежди бяха отличителната му черта. Затова хората лесно си го спомниха и децата веднага научиха, че баща им работил няколко години в Малмбергет, но сега пак заминал нанякъде. От време на време го обхващало безпокойство и той тръгвал да скита. Никой не знаеше къде точно е отишъл, но всички бяха сигурни, че след няколко седмици ще се върне. Щом са деца на Йон Асарсон, нека го почакат в неговата хижа. Една жена намери ключа под прага и ги пусна вътре. Никой не се учуди, че децата са дошли чак тук, така както никой не се чудеше, че понякога баща им тръгва да скита. Тук бяха свикнали всеки да живее, както си иска.