20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Когато лакеят поиска да отвори вратата, за да доложи за гостите, Коменж го спря, сам отвори вратата и се намери пред тая семейна картина.
При вида на офицера Брусел се разтревожи малко, но като видя, че той се покланя учтиво, стана и също се поклони.
Обаче въпреки взаимната им учтивост по лицата на жените се изписа безпокойство. Лувиер побледня силно и зачака нетърпеливо обясненията на офицера.
— Господине — каза Коменж, — идвам при вас със заповед от краля.
— Много добре, господине — отговори Брусел. — Каква е тая заповед?
И протегна ръка.
— Заповядано ми е да ви задържа, господине — продължи Коменж все със същия тон, със същата учтивост, и ако благоволите да ми повярвате, ще си спестите труда да четете това дълго писмо и ще ме последвате.
Гръм да беше паднал сред тия мирно събрани хора, нямаше да ги порази по-ужасно. Брусел отстъпи разтреперан. В тая епоха да влезеш в затвора по немилост на краля беше ужасно нещо. Лувиер искаше да скочи за шпагата си, която лежеше на стол в ъгъла на залата, но един поглед на добродушния Брусел, който сред всичко, това не изгуби самообладание, спря отчаяното му движение. Госпожа Брусел, отделена от мъжа си с масата, потъна в сълзи, а двете млади момичета прегърнаха баща си.
— Хайде, господине, да побързаме — каза Коменж, — трябва да се подчиняваме на краля.
— Господине — възрази Брусел, — здравето ми е силно разклатено и аз не мога да се оставя да ме арестуват В това състояние; искам отсрочка.
— Невъзможно — отговори Коменж, — заповедта е изрична и трябва да се изпълни веднага.
— Невъзможно ли? — извика Лувиер. — Пазете се, господине, не ни докарвайте до отчаяние!
— Невъзможно ли? — повтори един креслив глас в дъното на стаята.
Коменж се обърна и видя Нанет с метла в ръка и със святкащи от гняв очи.
— Драга Нанет, бъдете спокойна — каза Брусел, — моля ви се.
— Да бъда спокойна, когато арестуват господаря ми, опората, освободителя, бащата на нещастния народ! Как не! Зле ме познавате… Ще благоволите ли да се махате? — извика тя на Коменж.
Коменж се усмихна.
— Слушайте, господине — обърна се той към Брусел, — заповядайте на тая жена да млъкне и ме последвайте.
— Да ми заповяда да млъкна, на мене, на мене! — завика Нанет. — Как не! Не ви е по силите това, хубава кралска птицо! Ще видите.
Нанет се спусна към прозореца, отвори го и завика с пронизителен глас, който можеше да се чуе чак от преддверието на Нотър Дам:
— На помощ! Арестуват господаря ми! Арестуват съветника Брусел! На помощ!
— Господине — каза Коменж, — отговорете ми веднага: ще се подчините ли или смятате да се бунтувате срещу краля?
— Ще се подчиня, ще се подчиня, господине — извика Брусел, като се опитваше да се освободи от прегръдките на дъщерите и усмиряваше с поглед сина си, който едва се владееше.
— В такъв случай заповядайте на тая бабичка да
млъкне.
— А, бабичка! — извика Нанет.
И почна да крещи още по-силно, вкопчила се в прозореца:
— На помощ! Помогнете на съветника Брусел, когото арестуват, защото е защищавал народа! На помощ!
Коменж сграбчи слугинята през кръста и поиска да я
откъсне от прозореца; но в същия миг, друг глас, идващ от един вид антресол, зави с фалцет:
— Убийство! Пожар! Дръжте убиеца! Убиват господин Брусел! Колят господин Брусел!
Това беше гласът на Фрике. Почувствувала подкрепа, Нанет се залови с нова сила да му приглася.
По прозорците започнаха да се появяват любопитни глави. В края на улицата почна да се стича народ — най-напред отделни лица, после групи, после тълпа; хората чуваха викове, виждаха карета, но нищо не разбираха. Фрике скочи от антресола върху покрива на каретата.
— Те искат да арестуват господин Брусел! — завика той. — В каретата има гвардейци, а офицерът е там горе.
Тълпата почна да роптае и се приближи до конете. Двамата гвардейци, останали пред входа, се качиха да помогнат на Коменж; другите в каретата отвориха вратичките и кръстосаха копията.
— Виждате ли? — викаше Фрике. — Виждате ли? Ето ги!
Кочияшът се обърна и така го шибна с камшика, че Фрике изрева от болка.
— А, дяволски кочияш! — извика Фрике. — И ти ли се месиш? Чакай!
Той се покатери отново на антресола и почна да хвърля върху кочияша всичко, което му попадаше под ръка.
Въпреки враждебната демонстрация на гвардеиците, а може би именно поради тая демонстрация, тълпата зашумя и се приближи до конете. Гвардеиците принудиха най-запалените да отстъпят с удари на копията си.
Но шумът се усилваше непрекъснато. Улицата не можеше да побере вече зрителите, които нахлуваха от всички страни. Под напора им пространството между тълпата и каретата, очистено и охранявано от страшните копия на гвардеиците, почна да изчезва. Войниците, изтикани като от живи стени, едва не бяха смазани в спиците на колелетата и стените на каретата. Виковете „В името на краля!“, повторени двадесет пъти от полицейския пристав, не действуваха никак на тая страшна тълпа и сякаш я озлобяваха още повече. Изведнъж при вика „В името на краля!“ долетя един конник. Като видя, че обиждат военните, той се спусна в тълпата с шпага в ръка и даде неочаквана помощ на гвардеиците.