Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Когато сребърните копчета по алените куртки на Джонстън и Шарп започнаха да потъмняват и вонята по квартердека стана почти толкова непоносима, както и на втората палуба, лейтенантите и корабният лекар се вдигнаха и отидоха при капитана, който ги прие, но отхвърли жалбата им като пълна глупост. Притесняваше го само едно: че каторжниците му крадат от хляба, затова и настояваше да бъдат налагани с бича едва ли не до смърт.
— Пак благодарете на звездите, че не ви крадат от рома! — тросна се Джонстън.
Капитанът се ухили, при което се видяха мръсните му зъби.
— Другите кораби може и да си имат ядове с рома, но моят — не. А сега си тръгвайте и ме оставете на мира. Дадох на дърводелеца дясната помпа — да я поправи, понеже нещо не работи като хората. Това безспорно обяснява състоянието на трюмната вода.
— Как един дърводелец ще поправи машинария, която се движи с метални чаркове и кожени ремъци? — процеди през зъби Балмейн.
— Вие по-добре се молете да я поправи. А сега се махайте от тук!
Това вече бе последната капка, от която търпението на Балмейн преля. Той даде сигнал с флагчетата на „Сириус“ и получи разрешение да вземе лодката и да отиде на „Шарлот“ при главния корабен лекар Джон Уайт. Командвана от лейтенант Шарп, голямата лодка пое през огромните вълни: „Шарлот“ беше тромав платноход и най-често изоставаше. На връщане към „Александър“ всички се уплашиха до смърт — дори Шарп, който не знаеше що е страх и в най-бурно море. Затова когато се качи по стълбичката на „Александър“, корабният лекар Уайт бе доста ядосан.
— Ей, бристълчани, опряхме до вас — рече Стивън Донован. — Чакам ви с господин Уайт и господин Балмейн в помещението за нисшите офицери.
„Строго погледнато — помисли Ричард, понаучил доста за помпите през времето, което бе прекарал с господин Томас Латимър, изчезнал сякаш вдън земя, — помпите е трябвало да бъдат една палуба по-долу, за да се намали равнището на трюмната вода, която трябва да вдигат, навремето обаче с кораба са прекарвани роби и собствениците не са искали да има отвори толкова ниско в корпуса. Истината е, че никой не се е притеснявал особено за трюмната вода.“
В помещението за нисшите офицери имаше два резервоара, единият отдясно, другият — отляво, снабдени с най-обикновена смукателна помпа с ръчка, която се движеше нагоре-надолу. Към резервоарите бяха прикачени тръби, които се изпразваха чрез клапа в морето. Дясната помпа беше свалена, лявата пък отказваше да изпомпва.
— Ще слезем долу — оповести корабният лекар Уайт, пребледнял като платно. — Как изобщо е възможно човек да живее тук? Мъжете ви, лейтенант Джонстън, трябва да получат награди за издръжливост.
Ричард и Уил Конъли вдигнаха капака на люка и отскочиха назад. В отсека долу беше тъмно като в рог, но и те, и другите зад тях чуха как о бъчвите с вода се плиска течност.
— Трябват ни фенери — рече Уайт и си затули лицето с носна кърпа. — Налага се някой от нас да слезе долу.
— Драги ми господине, не е за препоръчване да се слиза долу с фенери. Въздухът ще се възпламени — възрази учтиво Ричард.
— Но нали трябва да видя какво става!
— Не се налага, драги ми господине, наистина. Всички чуваме какво става. Трюмната вода е преляла и е наводнила отсека. Това ще рече, че е напълно замърсена. И двете помпи не работят, възможно е никога да не са работили — последния път, когато идвахме тук, изгребвахме водата с кофи. Така е още от Галиънс Рийч.
— Как се казваш? — попита Уайт през кърпата.
— Ричард Морган, родом съм от Бристъл, драги ми господине. — Той се усмихна. — Ние, бристълчани, сме свикнали със зловонието, затова и вечно ни пращат да изгребваме трюмната вода. Но ако го правим с кофи, това няма да промени нищо. Водата трябва да се изпомпва, и то всеки ден. Но не със смукателни помпи като тези тук. Дори и да работят, им трябва цяла седмица, за да извадят един тон вода.
— Дърводелецът ще успее ли да ги поправи, господин Джонстън?
Лейтенантът вдигна рамене.
— Питайте Морган. Той, изглежда, е наясно. Признавам си, не разбирам нищо от помпи.
— Е, Морган, дърводелецът ще се справи ли?