Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Нещо във връзка със Социалната полиция — което е част от онова, което като че ли не мога да си спомня.
Застаналият до рамото ми Рейт е вперил жаден поглед в кратера и облизва ситните капчици пот на горната си устна. Гарете, който стои от другата ми страна, също изглежда нетърпелив. Той носи меча на Бърн, Косал, препасан на гърба му — сигурно мечът е натъпкан с толкова много магия, че ще прецака ритуала, ако бъде отнесен долу. Ножницата изглежда абсурдно върху облеклото му на артански вицекрал и той непрекъснато прокарва пръсти под ремъците ѝ, сякаш адски болезнено протриват кожата му.
Господи, дано е така.
Долу в кратера:
— Грег, недей… какво правиш? — пита овързаното хлапе. Очите му са толкова ококорени, че чак от мястото си успявам да видя бялото им.
Преди много, много години, още в началото на кариерата ми, аз си изкарвах хляба, събирайки трупове за Работещите мъртъвци в Анхана; работата се оказа доста гадна и получих възможността да видя как двама от моите наскоро починали подопечни изплащат дълговете си, като изпращат труповете си да работят. Това не прилича на нито едно от съживяващите заклинания, които съм виждал.
Гарете кимва и се консултира с малкото си снопче картончета.
— Това не е точно заклинание — казва той, а тонът му подсказва, че не му е лесно да остане безпристрастен. Поглежда ме за миг, след което кашля в едната си ръка и намества шалчето си като нервна жертва на внезапно интервю, което се излъчва на живо.
— Съдържанието на, ъъъ, метал в скалата на този кратер служи като отражател на Потока — чете той. — Външната сила, ъъъ, е привличана от комбинацията между напевите, магическия резонанс на Потока в пентаграма и разбира се, ъъъ, еманациите на болка и ужас, които младият Проховци изтръгва от жертвените си обекти. Когато тя — Външната сила — се приближи, за да се нахрани, кратерът я концентрира и я насочва към точката на фокусиране; тоест, ъъъ, младежа, който извършва ритуала. Така Проховци осъществява трансфер на съзнание — ъъъ, целувка на живота, така да се каже — към трупа на свети Бърн, който се намира на горната платформа.
— Демон… — произнасям бавно аз, прехвърляйки думата из устата си, за да усетя вкуса ѝ. — Жена ми ще послужи за храна на демон. Не съм съвсем сигурен какво да мисля за това.
— Тихо — мърмори Рейт. — Прекъсваш експозицията му. — Той използва английския термин с тъничка усмивка, сякаш изпитва леко задоволство от това, че го знае.
— Хм — изсумтява Гарете, продължавайки да чете. — Интересно.
Долу, в кратера, Грег Проховци забива ножа си в ребрата на една коза, разпаря я до таза и я хвърля върху въглените. Червата ѝ се развяват след нея, увивайки се около платформата, и оставят след себе си широка кървава усмивка. Малко ме притеснява това, че знам името му — откъде? И другият младеж, хлапето, което лежи завързано до него на платформата, гласът му ми звучи познато…
Гарете вдига поглед от картончетата.
— Това може да ти е интересно, Майкълсън. Тук пише, че Външните сили — демоните, както ги наричаш ти — всъщност не са напълно разумни. Също като самата Чамбарая, те са доста недоразвити; представляват просто, ммм, „енергийни полета с приблизително съвпадащи тропизми, които притежават разум и воля само при взаимодействието си с нервната система на живо същество“. Ммм, страхотна фразичка. Така трупът на Бърн ще стане, грубо казано, нещо като аналог на Палас Рил — „фокусен възел на съзнание“, както е казано тук. Но, ъъъ, демонът представлява сила от съвсем различен вид и Палас — или Чамбарая, и двете — няма да усетят присъствието му.
— Да — отвръщам с усилие аз. — Интересно. Знаеш ли какво? Говориш точно като шибания Тан’елкот.
— Нима? — казва Гарете с тънка усмивка и стисва картончетата в ръката си. — Я виж ти.
Долу, на платформата, Проховци припява все по-силно и по-силно, докато влече другия младеж към ръба на платформата.
— Грег, недей… — моли го завързаното хлапе. То вече реве с глас. — Моля те, Грег, господи, не можеш да го направиш! Грег, за бога, заедно ходихме на училище, в Консерваторията, боже, никога нямаше да издържиш изпита по Западен диалект…
— Студенти — мърморя аз. — И двамата са студенти по магия.
Да, точно така: това е Ник Дворак от семинара по Приложна магия на Тан’елкот. Другото момче, Грег Проховци, е от същата група. Прекъснах занятията им онзи ден, когато разбрах за тая история…