Прокрадващ се в сенките

Седмицата сякаш се проточи безкрайно. Елодсса се отказа да се качва горе, нямаше смисъл — Милда щеше да го последва, а елфът не искаше приказки зад гърба си. Все още помнеха връзката им и забраната за тяхната сватба от бащата на Елодсса.

Ето защо през по-голямата част от времето Елодсса стоеше в покоите, определени му от джуджетата, и само от време на време се разхождаше из близките зали, наслаждавайки се на красотата и величието на това място. В тези моменти го съпровождаше мълчаливата Милда. По някакъв начин тя разбираше, че е напуснал покоите си, и веднага се появяваше редом с него.

Двамата се държаха помежду си подчертано вежливо и хладно. И двамата се чувстваха неудобно. Всички разходки завършваха с това, че Елодсса се ядосваше и се връщаше в омръзналите му покои.

Когато изтече срокът, който той даде на джуджето, елфът най-накрая въздъхна от облекчение. Успя да тръгне, без Милда да го усети, макар че стаите й бяха точно срещу неговите. Най-вероятно защото не предупреди джуджето-водач, което му бяха прикрепили, че се кани да посети Фрахел. Елодсса подозираше, че именно благодарение на този малък доносник Мидла узнаваше за разходките му.

Пътят до подемника намери без никакъв проблем. Отпред стояха няколко гноми, облечени в брони и снабдени с бойни мотики, вместо с обикновени. Брадатковците разгорещено спореха за нещо.

— Добър ден, почтени — поздрави ги Елодсса.

— Колко само е учтив — изръмжа един от гномите. — Предполагам, че сте чули какво е станало?

— Не, какво?

— На сто и петдесета порта, това е далеч оттук, до Заграбия, целият пост е бил избит. Петнайсет гноми и още толкова джуджета са мъртви.

— Знаете ли кой го е направил?

— Не — гномите бяха много мрачни. — Но има вероятност убийците да са проникнали в кралството.

— Може и да е така, разбира се, но ние за какво изобщо стърчим тук? — гневно избухна друг гном. — Оттук до сто и петнадесета има осемдесет левги! Нито един смъртен, освен ако не е гном или джудже, няма да успее да стигне до тук! Ще се изгуби в тунелите!