Господарят на дъжда [bg]

Седна на койката и огледа тясната каюта. Опита се да не обръща внимание на миризмата на нафта и си спомни неудобното пътуване в трета класа на идване. Сега за хората на Лу бе най-лесно да го убият. Трупът му щеше да бъде намерен далеч в открито море.

Той отключи вратата, излезе, заключи я след себе си и бързо се качи на палубата. Отиде до парапета от страната на кея, където сновяха десетки хора. Огледа тълпата. Всяко лице му носеше разочарование, макар че не очакваше да я види тук.

Слънцето бавно залязваше, но все още бе достатъчно ярко, за да го накара да присвие очи, докато гледаше струйките дим, носени от лекия бриз над покривите.

Сирената на един от комините зад него изсвири оглушително. Фийлд отново загледа хората на кея. Вниманието му бе привлечено от елегантна жена с жълта рокля и шапка в същия цвят, която емоционално се сбогуваше със съпруга си и децата си.

Отново се чу сирената и носачите се струпаха около траповете. Издърпаха ги, после откачиха въжетата и „Мартинес“ бавно се отдели от кея. Машините заработиха и образуваха силно течение в мътните води на реката.

Тогава той видя Пенелъпи, дребна и крехка сред тълпата. Помаха му и той й отговори.

Тя излезе на ръба на кея, загледа се в лицето му, ръката й сякаш бе застинала във въздуха. Плачеше.

Фийлд й помаха за последно. Скоро машините набраха скорост и кеят бързо се отдалечи. Той се върна на кърмата и хвърли цигарата си във водата. Загледа поклащащите се по повърхността сампани.

— Господин Фийлд?

Обърна се и видя мъж с униформа, прошарени мустаци и любезна усмивка.

— Аз съм капитан Фъргюсън.

Двамата се ръкуваха.

— Господин Люис ме помоли да се погрижа пътуването ви да мине приятно, затова ако се нуждаете от нещо, не се притеснявайте да ми кажете. Долу ли се настанихте?

Фийлд кимна:

— Да.

— В първа класа има една свободна каюта. С удоволствие ще ви преместим.

Той се подвоуми, но отговори:

— Не, благодаря. И долу е удобно.

Капитанът изглеждаше разочарован.

— Е, ако промените решението си, веднага ми кажете. Надявам се поне, че ще ми окажете честта да вечеряте в компанията ми довечера.

— Да, разбира се.

Фийлд отново загледа реката. Сградите ставаха все по-малко и по-ниски, все по-трудно различими зад черния дим от фабриките в Путон.

Когато корабът мина зад първия завой на реката, той загледа мързеливо развяващия се флаг над хонконгско-шанхайската банка и чу звъна от часовниковата кула на Митницата.

Остана вперил очи в тях, докато се скриха от погледа му.

Почувства се потиснат, сякаш с последния поглед към града бе загубил и Наташа.

Пасажерите се оттеглиха в каютите и скоро постройките отстъпиха място на яркозелените оризови ниви и малки села. На места по брега тичаха деца и махаха.