Тайната история на Мосад

Паспортите трябваше да стигнат до израелското посолство в Бон. Задачата по пренасянето им от Тел Авив беше възложена на бодел, който беше нов, и никога преди това не се бе озовавал в Бон. Известно време обикалял с кола из града, без да пита за посоката от страх да не привлече вниманието върху себе си. Най-накрая използвал уличен телефон, за да се свърже с посолството. Един от служителите го наругал за закъснението му. Дали от обхваналата го паника или от чисто лекомислие, той оставил куриерската си чанта в телефонната будка. Когато накрая пристигнал в посолството, осъзнал, че е допуснал голяма грешка, но още повече се паникьосал и не могъл да си спомни точното местоположение на улицата, от която се е обадил. Разгневеният шеф на охраната го придружил и двамата най-накрая открили будката. Чантата обаче била изчезнала. За назидание боделът бил изпратен в пустинята Негев, но проблемът с паспортите продължил да тревожи Адмон. Форин офис, посредством посланика на Тел Авив във Великобритания, беше повдигнал въпроса пред израелското правителство.

Един от паспортите беше направен специално за Соуан, за да може да пътува по-лесно между Лондон и Тел Авив. Британският паспорт означаваше, че емиграционните власти на летище „Хийтроу“ ще го проверяват по-рядко, отколкото ако пътува с канадски документи за самоличност.

Докато пребиваваше в Лондон, Соуан беше пътувал няколко пъти, за да посети семейството си в Израел — това беше част от прикритието му. За тях той беше активист на ООП. Той играе ролята си толкова убедително, че по-големият му брат Ибрахим го предупреждава, че израелците може да го арестуват, ако не внимава. Той беше предложил на шега Исмаил да го изпревари, като предложи да работи за службите. Исмаил се бе престорил на ужасен от идеята и се бе върнал в Лондон, за да продължи конспиративната си дейност.

Скоро нещата придобиват неочакван обрат. Младата жена на Соуан подтиква съпруга си да приеме място на изследовател в колежа „Хъмбърсайд“ в Хъл. Според нея тази работа би му осигурила повече пари в добавка към работата му в представителството на ООП. Тя дори не подозира за връзките на съпруга си с Мосад или за шестстотинте лири, които той получава всеки месец. За Исмаил преместването му в Хъл щеше да означава своеобразно бягство от все по-нарастващите изисквания от страна на наставника му от Мосад.

Подобно на повечето информатори, приемали пари от Мосад, и Исмаил Соуан се беше уплашил от рисковете, срещу които трябваше да се изправи. След като беше изпълнил задълженията си на кум, Мустафа бе започнал да се държи особено приятелски. Той често се отбиваше да види Исмаил и съпругата му, като им носеше подаръци от Близкия изток. По време на вечеря Мустафа им разказва как е обезвредил поредния враг на ООП. За няколко месеца се беше похвалил, че е убил няколко „предатели на каузата“. Соуан седеше като на тръни, надявайки се „сърцето му да не бие толкова силно“. Също толкова го плашат и срещите със Самара — катцата иска от него да проникне в компютрите на ООП и да фотокопира секретни документи. Опитваше се да уреди и „ваканция“ за него и за Мустафа в Кипър, където щеше да ги очаква цял екип от кидони. До този момент Соуан беше успявал да си намери различни извинения — никога не бил оставал сам в компютърната зала или изследователската му работа била толкова натоварена, че не можел да си позволи почивка, — но вече беше започнал да съзира все по-голяма заплаха зад исканията на Самара. Той се надява, че в Хъл ще контактува по-малко както със Самара, така и с Мустафа, и че ще му позволят да се радва на академичния живот, без да оказват масиран натиск върху него. Мосад обаче имаше много по-различни планове за него.