Любов извън закона

— Щях да те открия по друг начин.

Той каза това със същата решителност, която изпълваше целия му живот.

— Или може би аз щях да те открия.

Джони спря за миг, поразен от силния дух, излъчващ се от думите на жена му и отвърна дипломатично:

— Да, може би щеше да стане така.

— Вярваш ли в съдбата… във фаталността?

„Не“, помисли си той. Вярваше, че всеки сам определя и гради съдбата си, но зад прагматизма му все пак се криеха останки от далечните езически времена, пък и знаеше кой отговор щеше да й допадне.

— Понякога вярвам — отвърна той, докосвайки нежно ръката й.

В този момент Джони я почувства дълбоко в сърцето и душата си, сякаш бе застигнат от мистичен импулс.

— Ти си моят живот — прошепна той, — въздухът, който дишам, моята радост, моето удоволствие. И може би това в крайна сметка наистина е предопределено — каза колебливо той, — така както е предопределено, че част от баща ми ще продължи да живее в Томи.

Думите му й напомниха колко великодушна, колко всеотдайна беше любовта му и чувството за вина, с което се опитваше да се пребори през последните няколко седмици, стана нетърпимо силно.

— Ако искаш да се върнем в Шотландия, след като Кралският съвет отмени присъдата ти — каза Елизабет, взела внезапно решение, — аз също няма да имам нещо против.

— Наистина ли? — Думите му бяха тихи, той сякаш не вярваше, че е разбрал правилно смисъла им.

Тя кимна.

— Знам колко много означава това за теб.

Той я изгледа изпитателно.

— Няма защо да правиш това заради мен.

— Знам. Но бих искала. А и синът ни ще може да израсне в собствената си страна.

Сините му очи потънаха в нейните, след това той се търкулна към нея, прегърна я и я целуна, леко и радостно. Миг по-късно пак се търкулна, без да я изпуска от обятията си, така че тя легна на гърдите му.

— Благодаря ти — каза тихо той.

Едва сега тя си даде сметка колко го потискаше изгнаничеството му.

— Отново ще можеш да се занимаваш с Трий Кингс — обяви бодро Джони.

— Ще ми бъде много приятно — съгласи се Елизабет, истински зарадвана от тази перспектива. — Манроу също не е много щастлив тук.

— Никой не е.

Очите й се разшириха от учудване, че не беше забелязала нищо досега.

— Как успя да ги накараш да мълчат?

Сега пък той се учуди, че му задава подобен въпрос, а те бяха неговите хора. Джони повдигна рамене.

— Това нямаше да продължи безкрайно, всички го знаеха.

— И всички вие чакахте мен?

— Теб и Кралския съвет.

— В такъв случай, аз разполагам със страшна власт. — Харесваше й да го предизвиква.

— За някои неща — отвърна предпазливо той.

— Всъщност се канех да те помоля да изпълниш едно мое желание — започна тя с изкусителен тон и съблазнителна усмивка.

— Наистина ли? — Гласът му беше още по-дълбок.

— Щеше ли да го изпълниш, ако го кажех?

Джони повдигна очи, за да види дали бебето спи.

— Вероятно — отвърна той.

— Вероятно? — подразни го шепнешком Елизабет.