Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Лъжец! Ти си илбечът! Отдавна те дебна!
— Какво?! — викна и непознатият и пак размаха харпуна. — Аз да съм илбечът? Че мен всички тук ме познават! Ти кой си?!
— И мен ме познават! — отговори Шооран и използва главния си довод. — Аз ходя с нея, а ти си сам. Значи ти си илбечът!
— Да! Да! — писна преданата Ай.
Тълпата попритихна. Мнозина наистина познаваха самозвания разобличител, други обаче бяха виждали и Шооран и знаеха, че наистина не ходи сам. И все пак тук ставаше нещо странно…
— Убий го! — викна някой.
И макар да не беше ясно на кого викат и кой от двамата кого трябва да убие, непознатият се хвърли срещу Шооран. Той успя да отскочи и измъкна бича. В очите на скитника блесна страх, но вече беше късно за отстъпление — оръжието беше извадено и да се откаже от двубоя значеше да се признае за виновен.
Противникът на Шооран обаче явно беше служил като церег, и то дълго, защото веднага измъкна единственото оръжие, което можеше да се справи с режещия беч — ремък с вързан за него отломък гранит, взет навярно от Кръста на Тенгер, когато Добрите братя бяха покорили Земята на старейшините.
„Всичко се повтаря“ — помисли си Шооран, като си спомни първия си двубой.
И наистина, ако не се броеше викащата тълпа, всичко беше почти същото. Единствената разлика беше, че сега Шооран искаше да убие. Искаше да убие този човек, който така не навреме и съвсем глупаво се беше изпречил на пътя му. А, имаше и още една разлика — този път Шооран нямаше копие. Имаше само нож, скрит в ръкава.
Камъкът се завъртя около китката на непознатия, съвсем близо до нея — но Шооран знаеше, че ако той отпусне ремъка, тежката топка ще се стрелне към него като изстреляна от прашка. Трябваше да предотврати това. Мигновено уви върха на бича около мекия ремък, дръпна и в същия момент скочи напред. Не се надяваше да изтръгне ремъка от ръката на противника си, просто не искаше да му позволи да отстъпи и да замахне с харпуна. Сблъскаха се и Шооран светкавично пусна в ход ножа. Предполагаше, че противникът му също носи ризница, и затова го заби в шията му, точно където се съединяваха ключиците. Мъжът изхълца, изпусна харпуна и се свлече на земята.
— Убиха илбеча! — развика се тълпата. — Илбечът е мъртъв! Така му се пада!
Шооран се наведе, издърпа ножа, избърса го и го прибра, взе харпуна на убития, после почна да му събува обущата. Беше победил в честен двубой и имаше право да съблече победения. Е, не се препоръчваше да му вземе всичко, трябваше да остави нещо и на зяпачите. Освен харпуна и тежките обуща Шооран взе кожените ловни гащи, които предпазваха от разяждащия нойт дори ако затънеш в него до пояс. Навремето, когато беше събличал един убит противник, Шооран мислено му бе поискал прошка. Сега, щом взе всичко, което му трябваше, само кимна на тълпата, че останалото е нейно, седна на един близък камък и почна да обува високите почти до коленете му обуща.
Зяпачите бързо разграбиха всичко, после хванаха голия труп за ръцете и краката и го помъкнаха към синора, зад който се извиваха ръцете на Йороол-Гуй.
— Ето ти илбеча! Убихме го! — чуха се викове.
И разлюляха трупа и го хвърлиха през синора. Няколко ръце веднага го сграбчиха и го повлякоха по камъните към една от малките усти.
— Илбечът е мъртъв! — викаха всички фразата, която напоследък беше почнала да става ритуална след всяко убийство. — Убихме илбеча!
Шооран спря да се обува. Възбудата от двубоя си беше отишла и той слушаше виковете в чест на победата си с чувство, различно от това, което бе изпитвал само преди минута. Илбечът не беше убит, илбечът беше жив — но къде беше човекът Шооран, къде беше изчезнала душата му? Дали беше останала в тъмницата, или се беше изгубила някъде из безбройните оройхони, дали беше загрубяла и се беше ожесточила сред толкова много коравосърдечни хора? Или я беше убила великата идея, дългът, който от човек го беше превърнал в илбеч? Стана му ясно защо никой не може да го обича. Това нямаше нищо общо с проклятието на Йороол-Гуй — просто подвигът му беше свръх всички човешки сили…
Ръчичката на Ай го докосна по рамото. После Ай клекна зад него и долепи челцето си до гърба му. Шооран знаеше, че тя прави така само когато е много уморена, но все пак си помисли, че може би иска да го утеши. Още повече че нямаше от какво да е уморена — бяха си почивали цялата нощ и целия предишен ден.
— Тръгваме — каза само Шооран и завърза втората обувка.
Обущата на първия убит му бяха стягали, тези му бяха съвсем по мярка.