Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Тук е!
— По-бързо!
— Давайте!
И кръстачките с вързаните за тях хора се люшнаха като една и паднаха в далайна. Всичко беше толкова страшно и неочаквано, че Шооран се стресна и надигащият се оройхон изчезна в дълбините на далайна.
Тълпата радостно закрещя:
— Убихме го! Убихме илбеча!…
Шооран предпазливо се оттегли. Беше си мислил, че е свикнал с всичко, но тази радост направо го съсипа. И въпреки това не даде воля на чувствата си, а взе Ай и се махна от тази област — не можеше да строи тук сега, защото палачите, които беше видял, не можеше да не направят хайка, ако разберяха, че илбечът, когото си мислеха, че са убили, е жив и е някъде наоколо. По-късно щеше да увеличи земята тук — и то така, че тези любители на човешки жертвоприношения да не могат и да помислят за друго освен за това как да спасят собствените си кожи.
Стигнаха до тесния северозападен залив, който беше скъсил преди три месеца. На най-тясното място можеше да се види отсрещният бряг, брегът на страната на изгнаниците. Но по-силно напомняха за нея самите хора — навсякъде по сухите земи имаше оградени участъци, които приличаха на застави или дори на крепости. В тях обикновено живееха по няколко семейства — наричаха самите себе си изгнаници, но си личеше, че са бивши жители на общините, и по вида, и по говора им. Мъжете в тези укрепени селища бяха предимно бивши цереги, обиколили половината свят, най-много от всичко искаха да си имат своя земя, мразеха равенството и братството и в устата им думата „общо“ звучеше като ругатня. Бяха се обединили единствено с цел защита от разбойниците, които обикаляха неуправляваната от никого страна, но всичко останало им беше отделно и никой не даваше нищо на никого, дори на най-близкия си съсед. С други думи, това бе наистина негостоприемна област, където щяха да те оставят да умреш от глад пред очите им, но нямаше да ти подхвърлят дори и едно зрънце.
Шооран не осъждаше нито разбойниците, нито затворилите се в селищата си собственици, въпреки че и едните, и другите не му харесваха. Хората просто искаха да живеят и не бяха виновни, че светът е полудял и че се променя с всеки ден и час.
От друга страна, този край беше съвсем готов да се присъедини към Еетгон и за една седмица Шооран направи девет оройхона, като почти заличи залива, а когато нахлуха отрядите на изгнаниците, се върна в земята на дяволопоклонниците и за една нощ издигна три оройхона, които отвориха широк път в труднодостъпната доскоро област. Дяволопоклонниците — той го очакваше — веднага направиха хайка, но тя се натъкна на бойците на изгнаниците. Нощните пархове не бяха забравили как се воюва и следващата нощ Шооран можа да направи още два оройхона, без да се страхува, че някой го преследва.
В края на месеца му се наложи да тръгне на изток. На запад оставаха само четири-пет места, където можеше да направи оройхон, и всяко от тях беше опасно, защото там можеше да го дебнат разгневените жители. Но се оказа, че и на запад, където ширината на далайна на места достигаше осем оройхона, не е лесно да се работи — само за месец мокрите земи се бяха напълнили с хора. Почти никой не събираше харвах — прословутата навремето артилерия на Добрите братя отдавна беше западнала и беше продадена на противника почти до последния татац. Сега процъфтяваше ловът на забранените за убиване навремето зверове от шавара и копаенето на прокълнатата чавга. На места я бяха изровили до такава степен, че дори Ай не можеше да намери нищо и си лягаха гладни, в други райони пък всичко беше опустошено от ненаситния Йороол-Гуй. Защото Многоръкия се появява рядко само когато животът е спокоен, а когато по света броди илбеч, богът на далайна изплува ден след ден.
И все пак Шооран продължи да прави оройхони. Изчакваше по няколко дни, а след това за една нощ издигаше по два или три. Срещаше много хора, но никъде не видя редовна войска. Какво ли беше намислил Моертал? Хората на мокрото ставаха все повече и повече и накрая той реши да разбере какво става. И го разбра бързо, още том навлезе в сухото на три-четири оройхона. Нивите бяха изпотъпкани и почернели, все едно беше последният месец на годината. Класовете бяха изскубнати и изядени още на зелено, туйваните, бездруго редки в тази част на света, стърчаха голи, с изпокършени клони, почти без листа, а в пресъхващите ручеи не се виждаше дори един бовер. Не можеше да бъде — та мягмар беше само преди половин година! Какво ли щеше да стане, когато дойдеше сухият сезон? От друга страна, защо трябваше да съжалява хората, които дори сега минаваха направо през нивите и скубеха едва покълналите класове? По-добре беше двамата с Ай да се махнат оттук по-скоро — докато съседните страни не са се сетили да затворят границите, за да се спасят от гладни изселници.