Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
И изведнъж Ай внезапно спря, седна, провеси крака през ръба на синора и каза:
— Не ща.
— Какво има? — попита я той. — Боли ли те нещо?
А после погледна напред. Оттук палатката на Тамгай вече би трябвало да се вижда… но не се виждаше.
— Чакай тук. Ей сега се връщам — каза Шооран, остави багажа на земята и хукна напред.
Палатката я нямаше. Нямаше я оградката, която беше разделяла нивата на Тамгай от съседната нива. Съседът, казваше се Поерхон, правеше нещо под туйвана, но като видя Шооран, тръгна към него и каза:
— Няма ги вече. Умряха. Гладът беше страшен и малкият не оцеля, а пък тя… тя трябва да е отишла в далайна. Не можеше да живее без детето, нали разбираш. И земята ми я дадоха на мен. Вече има много земя, но не ражда…
Шооран само го слушаше и кимаше, а после се обърна и тръгна натам, където го чакаше Ай. Не й каза нищо.
Минаха през сухите земи, без да спират никъде. Шооран мълчеше, Ай не питаше нищо. И чак когато спряха пред мокрото, за да се обуят, Шооран каза:
— Йороол-Гуй е виновен.
А Ай само кимна.
Но всъщност не беше виновен Йороол-Гуй, виновно беше проклятието на илбеча. Лесно е да знаеш, че хората ще умират, макар и вече по други причини. И няма нищо по-обикновено от смъртта. Когато умират чужди хора, дори не я забелязваш, примиряваш се с нея, даже я планираш, илбечът обаче би трябвало да знае, че първи ще умрат най-близките му. Подигравка на съдбата пък беше, че живата Яавдай му носеше повече мъки, отколкото би могла да му причини смъртта й! Да, проклятието беше ужасно — но затова пък той вече нямаше какво да губи!
Шооран се усмихна криво. Хиляди пъти си беше повтарял тези думи, но съдбата всеки път намираше нов начин да го уязви. Е, значи и за в бъдеще щеше да има какво да губи.
И значи трябваше да мъсти и за миналото, и за бъдещето.
Сега лесно стигна до дъното на залива, към който неуспешно се беше промъквал откъм страната на Добрите братя, и три нощи работи — правеше по четири оройхона и денем се криеше на тях: докато нойтът не залееше шавара, това беше лесно, още повече че онези, които претърсваха новите земи, не слизаха до долното равнище. Ай непрекъснато беше с него, обръщаше се с гръб, когато й кажеше да не гледа, и послушно бягаше да се скрият, макар че ужасно я беше страх от шавара.
Шооран се опитваше да не мисли какво става по границата и дали няма да има нова война. Мислеше само за две неща: да не би някой случайно да го види и да не би докато през деня се крие, да не дойде Йороол-Гуй и да затвори шавара.
Накрая направи три оройхона в едно случайно оцеляло заливче и реши да тръгне на юг. Първо обаче трябваше да си почине и да поднови дрехите и снаряжението си, така че излезе на сухото и две вечери пя и разказва, за да припечели нещо. Не мислеше да се бави — трябваше да строи, докато гладът не се беше върнал, защото после, когато блатата пак се напълнеха с тълпи изгладнели хора, нямаше да може да работи.
На сутринта на третия ден обаче дойдоха половин дузина стражи и командирът им, без да го погледне, каза:
— Трябва да дойдете с нас.
— Аз съм разказвачът! — възмути се Шооран. — Еетгон още преди години ми разреши да ходя навсякъде, дори и по мокрото. И освен това днес е общ ден, всички могат да излизат на мокрото.
— Ти да не си паднал от алдан-тесега? — изръмжа командирът. — Дните на илбеча са отменени отдавна. Кой ще ги спазва в този глад? Освен това владетелят Еетгон нареди да намерим точно теб.
— Няма да дойда — каза Шооран и седна на един мръсен камък. — Ако владетелят иска да ме чуе, ще трябва да си намокри краката.
Войниците го изгледаха объркано — не знаеха какво да правят. После командирът им прати един от тях да докладва. Шооран седеше и спокойно кърпеше жанча си. След половин час пратеникът се върна и прошепна нещо на ухото на командира. Той го погледна с недоумение и само сви рамене. Шооран продължаваше най-спокойно работата си.
После иззад тесегите се показа Еетгон.
Младият владетел отдавна не ходеше без охрана, но сега идваше сам — беше оставил телохранителите си до синора. Беше облечен с цамц от сламена прежда и със — също такива гащи. Тежките обуща с шипове изглеждаха глупаво на краката му — сигурно ги беше взел от някой от войниците. Еетгон махна на церегите да се отдалечат и клекна срещу Шооран.