Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Границите се оказаха вече затворени, но за Шооран и Ай не беше трудно да се промъкнат покрай постовете, пък и никой, който ги видеше в крайграничните райони — нея, мъничка и уродлива, приличаща на някакво странно зверче, и него, дрипав, наглед млад, но вече оплешивял, целия в рани и циреи — не би могъл да предположи, че вижда най-великия илбеч на всички времена, наскоро надминал по броя на построените оройхони дори великия Ван. Шооран се усмихваше криво — вече му беше съвсем ясно защо церегите и земеделците наричат скитниците миризливци. Е, него специално никой не би се осмелил да нарече така, поне в лицето — блясъкът във възпалените му очи и дръжката на бича, която се подаваше от жанча му, възпираха всеки, който понечеше да си отвори устата. От друга страна, тези хора не знаеха, че той вади бича само ако го нападнат с оръжие и че отдавна вече понася всички обиди и само се усмихва криво, защото знае, че обидите са последица от проклятието на Йороол-Гуй. Шооран вървеше напред, строеше и не мислеше за вече построеното, а само за онова, което му оставаше да построи, за да изличи далайна от лицето на света.
За няколко дни спряха на брега пред Кръста на Тенгер. Тук поне имаше чавга — не много, но все пак достатъчно, доста повече, отколкото в гладните земи, от които идваха. Шооран не успя да смени кост, хитин и раковини за зърно — местните земеделци бяха научили за глада у съседите и не си даваха запасите.
Той пак почна работа. Строеше нощем, по три оройхона на нощ, по възможност по-далече от населените земи. Бързо направи дузина и половина оройхони и забърза към страната на вана. Тук още не бяха схванали тактиката му и нямаше проблеми да отнеме от далайна още дузина.
След като направи дванайсетия, Шооран се почувства зле. Не че далайнът се противеше повече отпреди, Йороол-Гуй също го нямаше, но просто се усещаше съвсем без сили. Сигурно се разболяваше. Върна се при Ай, изобщо не посегна към чавгата, която беше събрала, и легна. Но не можа да заспи. Светлината откъм избледняващите облаци го дразнеше, всичко го болеше. Накрая не издържа и по обяд тръгна към сухите земи — искаше да стигне до огнената граница и да легне до нажежените авари.
Не знаеше колко дълго е боледувал. Но разбираше, че ако Ай не се беше грижила за него, нямаше да е жив.
С риск да я пребият тя всеки ден ходеше до мокрото и му носеше чавга, за да не умре от глад и жажда. Един ден дори му донесе и жирх. От вонята му на Шооран му се догади и той повърна, но Ай не се притесни и го изяде с удоволствие.
Както и да е, накрая Шооран оздравя и пак отиде на крайбрежието.
То се беше променило. Тълпите ги нямаше: хората се бяха пръснали — едни в провинцията на Моертал, други на север и чак в страната на изгнаниците. Тук нивите не бяха чак в такова окаяно състояние и всички имаха повече земя, отколкото преди години, но също си пазеха реколтата, защото годината очевидно беше лоша. Не можеше да се сравнява с онова, което ставаше на другия край на света, разбира се, но до мягмар имаше още цели три месеца и сушата щеше да става все по-страшна.
Шооран се опита да търгува, но само един селянин се съгласи да им даде зърно срещу дузина игли от рибя кост, като при това посочи Ай и изсумтя:
— Имаш късмет, че си с нея…
— Защо? — ядоса се Шооран. — Ако бях сам, иглите по-лоши ли щяха да са? По-тъпи?
— Не бе. Обаче илбечът нали ходи сам. Ще го науча аз него, стига да го срещна…
— Че какво ти е направил? Той обикаля по мокрото, а ти си живееш тук, откакто си се родил. Сигурно изобщо не си виждал далайна дори и по мягмар.
— Виждал съм го аз, всичко съм виждал — каза мъжът. — Обаче ти не виждаш ли какво става? Водата свършва. Никога не е имало такава суша. И за всичко е виновен илбечът — направи толкова земя, че водата вече не стига.
— Глупости — възрази Шооран. — Суша има в края на всяка година.
— Какъв край бе! — викна земеделецът. — До края на годината знаеш ли колко време има? А потоците почти пресъхнаха, листата на туйваните капят… Илбечът е виновен, казвам ти!
— Е, не знам — каза Шооран. — Но пък нали имаш повече земя сега.
— Ами реколтата? Земя може да има, ама няма вода! Трябва да го спрат преди да е станало късно.
Думите на този човек отначало му се видяха смешни, но после го разтревожиха. Защото той беше прав — наистина никога не беше имало такава суша. И всички разбираха, че идва глад. Втора гладна година. Е, кого да обвиняват хората? Тенгер е високо, Йороол-Гуй — дълбоко. Значи остава илбечът. Щом този човек беше стигнал до това заключение, значи имаше и други, които мислеха така. И може би онези, които правеха жертвоприношения на отсрещния бряг на далайна, бяха предугадили нещата и бяха първите в бъдещото движение срещу илбеча. Но… но жив и здрав да е този човек, че му беше подсказал как да се укрива. Защото илбечът наистина обикаляше света сам, а те с Ай бяха двама.