Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Така че той ги отряза, върза ги и ги метна на гръб, а после хвана факлата в дясната си ръка и тръгна към изхода.
Ай го чакаше точно където я беше оставил. Шооран хвърли догарящата факла на земята, вдигна и багажа им и каза:
— Хайде, тръгваме.
Ай покорно се повлече подире му и скоро излязоха на оройхона, който той беше изсушил сутринта. Странно — нима бяха минали само няколко часа? Струваше му се, че е минала цяла вечност.
Оройхонът се умиваше. Водата не беше много, както навремето на другите оройхони, но все пак я имаше и Шооран клекна в един от малките ручеи и изми зеленикавия нойт, полепнал навсякъде по него. После изми и щипките, разчупи една, извади белезникавото месо и го подаде на Ай.
— Яж.
Някакви хора дойдоха да се напият и да се измият, спряха наблизо и ги загледаха с пълни с глад очи, но Шооран, без да каже и дума, извади бича и го сложи до себе си. Харпунът, който държеше на коленете си, беше не по-малко красноречив, и непознатите си тръгнаха, без да кажат нищо.
Шооран счупи и останалите щипки и наряза месото на тънки ивици, за да поизсъхне и да се запази по-дълго, после попита Ай:
— По-добре ли си?
— Да — каза тя. — Много вкусно… Пак донеси…
Скоро навлязоха в земите на Моертал. За да го направят, Шооран трябваше да издигне три оройхона и после двамата с Ай да тичат по току-що родилата се земя и да се крият в шавара — цели четири часа Шооран трябваше да стои нагазил до кръста в нойта, да държи Ай на ръце и да се пази от опитващите се да се впият в него животинки, а после трябваше да пълзят през хохиура и пак да се скрият в шавара. Никога не беше виждал такива хайки — очевидно и тук хората бяха почнали да обвиняват илбеча за всичките си бедствия. Чак след два дни, когато вече бяха далече от границата, двамата с Ай успяха да се смесят със земеделците, прогонени от сушата в мокрите земи, и чак до мягмара обикаляха заедно с гладните тълпи. Шооран изобщо не помисляше да строи, защото разбираше, че Моертал ще направи щателна проверка и че скитниците ревностно ще му помагат в нея. Затова пък още в първата нощ след празника направи четири оройхона — рискува, защото вечерта, по време на празненствата — тази година съвсем скромни — глашатаите оповестиха нов закон: вече никой не можеше да излиза на мокрото сам. Шооран беше благодарен на съдбата, че предвидливо му е дала Ай — патрулите обикаляха навсякъде, и на мокрото, и на сухото, но прибираха само онези, които бяха сами, така че двамата с Ай благополучно успяха да се измъкнат от опасната зона.
В страната на вана нямаше хайки, но и тук всички приказваха, че земята била станала прекалено много и че водата не стигала. Мягмарът наистина не беше оправил положението и в края на годината, а може би още и от средата й, пак щеше да дойде суша. Шооран вече разбираше, че и той има вина за това. От друга страна, Тенгер наистина се беше стиснал, когато бе създавал света така, че илбечът да добавя към него само земя, но не и вода. А това означаваше, че хората ще измират, както бяха измирали от векове, но вече не от това, че са прекалено много на мъничките си парченца суша, а от жажда — и от глад, защото нищо не можеше да расте без вода. И все пак той беше твърдо решен да изличи и последния спомен за далайна.
Като се възползва от това, че през първата седмица след мягмара бреговете бяха безлюдни, Шооран бързо отиде в земите на изгнаниците. Тук отдавна вече бяха свикнали, че разказвачът идва в началото на новата година и появата му не направи впечатление на никого.
Двамата с Ай навлязоха в познатите им места, единственото кътче в цялата вселена, където някой ги чакаше. Пътеката минаваше точно по средата на синора, отляво и отдясно стърчаха оградите, направени от остри рибешки кости. Гладът беше свършил поне за малко, в този най-плодороден пръв месец от новата година хлебната трева бе избуяла високо, а листата на шестгодишните вече туйвани направо не се виждаха сред алените цветове. Шооран бодро крачеше напред и си мислеше как ли ще ги посрещне Тамгай. Беше събул тежките влажни обуща и крачеше бос, доволен от това, че ходилата му стъпват по топлия камък, а на езика си вече усещаше вкуса на наъса, с който щяха да ги нагостят — щеше да е наъс, защото до първата реколта зърно оставаше още цяла седмица.