Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Ай скочи с готовност, както винаги, но внезапно се олюля, хвана го за лакътя и седна на земята.
— Не мога… Болят ме краката…
Шооран погледна тънките й като сламки на хохиур крачета, после погледна отслабналото й лице. От колко дни не беше яла нищо? От пет? А може би и от седем?
— Чакай тук — каза той. — Ще донеса храна.
Огледа харпуните: и своя, и този на непознатия, помисли малко и взе и двата. Взе и връзка факли, направени от смолист туйван — единствено на идиотите по тези земи можеше да им дойде наум да горят дърво! Провери пак снаряжението си и се усмихна мрачно — съдбата те кара да си плащаш за всичко, дори за чуждите гащи — а после тръгна към най-близкия от неразорените мокри оройхони. Спря пред дупката на шавара, запали първата безценна факла, вдигна я и стъпи в дълбокия нойт. Ако Йороол-Гуй, който беше съвсем близо, го затвореше в шавара — край на илбеча. Но нямаше как — гладната Ай седеше до багажа и го чакаше да се върне с храна.
Беше студено и лепкаво, дори факлата като че ли светеше все по-слабо. Първите пещери и тунели бяха отдавна опустошени от ловците и Шооран мина през тях, без да спира. Не го беше страх, че може да се заблуди — отдавна беше свикнал да намира пътя си из безбройните тъмни коридори на алдан-шаварите, но виж, нойтът, който вече стигаше до кръста му, го плашеше. Едно е да се сразиш с нещо, което виждаш, но сега Шооран имаше чувството, че към корема му се протягат назъбени щипки и че всеки момент ще срежат жанча и ще разкъсат ризницата му. Едва местеше краката си през гъстата каша. Молеше се да стане по-плитко, но коридорът се извиваше в най-различни посоки, разширяваше се в тъмни пещери и пак завиваше — нойтът все така беше до кръста му, дори по-нагоре. На една от стените помръдна сянка и изчезна. Най-вероятно беше тукка, която изчезна само за секунда. Шооран замахна с харпуна подире й, макар да разбираше, че тя вече се е гмурнала дълбоко към дъното. И точно този удар с харпуна го спаси, защото острието не срещна дъно и той залитна и насмалко да пльосне в нойта — беше стигнал до входа за долното равнище. Тези входове обикновено бяха по средата на пещерите. Този обаче беше по средата на тунела.
Като опипваше пода с харпуна, Шооран опита да заобиколи дупката — надяваше се, че каменният перваз ще издържи. Но в момента, в който го напипа с крак, нещо го сграбчи за глезена и го повлече надолу, към ямата. Шооран се дръпна и удари с харпуна, но не улучи нищо. Невидимият хищник продължи да го тегли надолу.
Той запъна единия харпун в отсрещната стена на тунела, а с другия заудря слепешката невидимия си нападател. Дано само да не беше уулгуй! Никой не знаеше как да порази блед уулгуй… а освен това бледият уулгуй не ставаше за ядене… макар че сега не беше време да мисли за ядене.
Тварта явно разбра, че няма да може да го повлече надолу, и почна да изплува. Нойтът мазно се люшна и оттам се подадоха четири назъбени щипки. Долните две се скриха веднага, но горните защракаха и почнаха да се приближават към него — щръкналият осезателен мустак, с който гвааранзът го беше хванал за глезена, го насочваше към него много по-добре от мъничките му очички.
И както винаги в миг на смъртна опасност, съзнанието на Шооран се раздвои: едната му част продължи да се бори, но вече не за плячка, а за да спаси живота си, и същевременно се появи втората — страничен наблюдател, който спокойно гледаше всичко, не рискуваше нищо и преценяваше какво става, като дори успяваше да предвиди нещата. „Сега трябва да направиш това и това…“ — спокойно казваше съзнанието и тялото успяваше да направи точно каквото му казваха, и времето стигаше за всичко и вместваше всичко освен страха и паниката. Те щяха да дойдат после — стига Шооран да успееше да излезе от шавара.
И като изчака гвааранзът да се приближи, Шооран нападна, стиснал осезателния мустак. Това му помогна да избегне острите перки и да падне на гърба на тварта. Тя потъна от тежестта му и той пак успя да прецени положението, да се сети, че сега гвааранзът ще се опита да го смъкне от гърба си с осезателните си мустаци, и да направи така, че да не допусне това. И още преди те да се размърдат, Шооран бръкна дълбоко в нойта, напипа издутините на черупката, под които се криеха очите, и заби единия харпун — този в лявата ръка — на цели две педи в едното. Сега вече имаше за какво да се държи, така че бързо измъкна ножа си и почна да ръга наред — и в другото око, и между прешлените на черупчестото тяло. Гвааранзът се замята бясно и защрака с щипките си, но скоро силата на движенията му отслабна и той замря.
След като се убеди, че тварта наистина е мъртва, Шооран слезе от гърба й, напипа потъналите в нойта мустаци, намота ги около китките си и я повлече натам, накъдето се виждаше слаба светлина. Беше някакъв съвсем тесен отвор, през който не можеше да се измъкне дори той, да не говорим за плячката му. Шооран запали една от оцелелите факли, изгори зогговете по стената на пещерата и огледа гвааранза. Наистина беше голям и нямаше да може да го измъкне навън. Обикновено ловците отсичаха пречещите им да влачат плячката си щипки, хващаха я за мустаците и я изтегляха от шавара, но сега на Шооран му трябваха тъкмо щипките, защото единствено тяхното месо ставаше за ядене — с черупката, острите игли от перките и всичките други безценни съкровища нека се оправят обитателите на шавара.