Кралят

Когато никой не ѝ отговори, Бет се огледа наоколо. Сакстън, Рив и Рот седяха смълчани на сините дивани. Първите двама се взираха в угасващия огън; накъде бяха обърнати очите на Рот, Бет нямаше представа.

Господи, дори когато бяха в една и съща стая, тя нямаше представа къде се намира той.

Бет свали халата си, метна го върху бюрото и отново прочете прокламацията. Беше се настанила на мястото, където обикновено сядаше Рив – меко кресло малко встрани от трона на Рот.

Въпреки онова, което държеше в ръцете си, Бет отказваше да мисли за огромния стол по друг начин, освен като „трона на нейния хелрен“.

Тя отново сведе очи към пергамента и поклати глава при вида на всички тези символи, така грижливо изписани с мастило. Когато ставаше дума за Древния език, не можеше да се каже, че напредва особено бързо – все още трябваше да помис­ли за дефиницията на всеки знак, преди да успее да скалъпи някое изречение. Ала виж ти – при втория прочит документът казваше съвсем същото, което и при първия.

Бет остави дебелата, корава хартия с пъстроцветен ръб върху бюрото и прокара пръсти по сатенените ленти, прикачени с восъчни печати. Бяха тесни и гладки като панделките, които вплитаха в косите на малките момиченца.

Не че тя си мислеше за бебета, о, не, нищо такова.

– Значи, наистина няма какво да направим? – каза след малко.

Човече, беше ѝ горещо. Бархетът определено не беше правилният избор… или това, или беше от стреса.

Когато никой не изяви желание да отговори, Сакстън се прокашля.

– От процедурна гледна точка са спазили всички правила. А от законова – основата, на която са стъпили, е солидна. Строго погледнато, според Древните закони, каквито са сега, всяко дете, родено от… – Той отново се прокашля. И погледна към Рот, сякаш за да прецени колко взривоопасна е ситуацията. – …вас двамата, ще наследи престола, а в закона има клауза относно кръвта на нашия владетел.

Ръката на Бет се спусна към корема ѝ. Мисълта, че група хора бяха взели детето ѝ на прицел, макар то да не беше родено и може би дори не съществуваше, бе достатъчна, за да я изпълни с желание да отиде на стрелбището и да изпразни няколко пълнителя.

Когато все още беше част от света на хората, като жена тя също бе ставала жертва на дискриминация (още помнеше Дик Гадняра). Нямаше обаче никакъв опит с расизма. Като някой, който изглеждаше бял, макар че, както се оказа, всъщност беше бяла само наполовина, защото беше и човек само наполовина, никога не беше имала проблеми в това отношение.

Човече… да градиш мнението си за някого въз основа на черти, дължащи се на резултата от лотарията на спермата, беше пълна лудост. Хората не можеха да избират с какъв пол да излязат от утробата, нито пък можеха да променят същността на родителите си.

– Тази глимера – промърмори тя. – Ама че задници.

– Между другото, най-вероятно аз съм следващият – подхвърли Рив. – Знаят, че съм свързан и с двама ви.

Бет насочи вниманието си към него.

– Толкова съжалявам.

– Недей. Задържах се там толкова дълго единствено за да ви бъда от помощ, на вас двамата и на Братството. – А после добави сухо: – На север си имам предостатъчно работа.