Кралят

И нищо чудно – с това обезобразено лице.

Ала с нея… той беше различен.

С изключение на бременността, която тя се бе погрижила да стане действителност, Лейла не беше повлияла на нищо от случилото се през живота ѝ. Ала не можеше да бездейства, докато съществуваше вероятността да е способна да направи дори нещо съвсем дребно, за да помогне на Рот в тази ужасна ситуация.

Носеше такава вина в себе си. За толкова много неща.

Но поне би могла да се опита да направи нещо за това.

Извади мобилния телефон, който Куин настояваше да носи навсякъде със себе си, и извика екрана за избиране на номер.

Кор ѝ беше казал как да му се обади, цифрите се бяха запечатали в ума ѝ в мига, в който се бяха отронили от устните му.

Никога не си бе представяла, че ще ги използва.

При всяко от седемте докосвания на екрана телефонът издаваше различен тон и ето че номерът беше набран.

Пръстът на Лейла поспря за миг над клавиша за позвъняване. И го натисна.

Треперейки от главата до петите, тя доближи тънкото, голямо колкото карта за игра устройство до ухото си. Електронен звън се разнесе веднъж... два пъти…

Лейла се обърна рязко.

Откъм лявата ѝ страна, от другата страна на стената, до ушите ѝ достигна далечен звук, толкова слаб, че ако не повтаряше съвършено ритъма на онова, което се чуваше в телефона ѝ, нямаше да му обърне внимание.

Апаратът се изплъзна от пръстите ѝ и се търкулна в снега пред нея.

Той ги беше открил.

* * *

Сола нямаше представа от колко време стоеше под топлата струя на душа в къщата на Асейл, затворила очи и облегната на стената, докато водата падаше върху раменете и се стичаше по гърба ѝ.

По някаква причина ѝ се струваше, че замръзва… въпреки че в банята имаше достатъчно пара, за да я превърне в сауна, и че според нея температурата на тялото ѝ трябва да бе скочила до четирийсет градуса.

Ала нищо не бе в състояние да докосне смразяващото усещане, настанило се в гърдите ѝ.

Беше казала на баба си, че на зазоряване тръгват към Маями.

Поглеждайки назад, виждаше, че да избере за място на своето убежище самото сърце на семейния бизнес на Бенлоис не беше добра идея. Ала с малко повече късмет Едуардо (при положение че все още беше между живите и бе посочен за наследник в завещанието на брат си) щеше да бъде твърде зает с това, да си купува бледосини бентлита и ризи с животински шарки на „Версаче“, за да си губи времето с такива като нея.

Ако изобщо знаеше какво ѝ бе направил брат му. Или какво бе възнамерявал да направи.

Рикардо пазеше толкова много неща в тайна.

Господи… какво ли му беше сторил Асейл?

Отново видя лицето му, окървавено около устата и брадичката, и ѝ стана още по-студено. Обърна се и…

– По дяволите! – изпищя, поглеждайки през запотеното стъкло.

Мъжката фигура, която се беше появила на прага, беше неподвижна като статуя и мощна като тигър. И я гледаше досущ като хищник.