Открадни си свят [bg]

— А също и Кстаска — довърши Саския, без да му обръща внимание.

Той изсумтя, застана на колене и й разтвори краката.

— Какво ти става? Защо си се отпуснала? Забравяш къде си, така ли, скъпа? Не ме ли познаваш?

Спомни си как се дърпаше и стенеше под тежестта му, как се съпротивляваше на въжетата. А сега плътта й бе толкова безчувствена и покорна.

Жалко, че нещата се обърнаха така. Дори имитациите се оказаха по-надеждни. Грант Непреклонния извърна поглед към екрана, на който се виждаше холограмата от „Дж. М. Сувиен“. Беше го изключил за кратко, докато полковник Старк беше на борда. Сега отново бе включен. Облечена с прословутото си палто, върху холодека стоеше капитан Джут. Отдолу не носеше нищо.

— Дори за нея не се безпокоиш вече, нали? — обърна се той към Саския. — Не помниш ли, скъпа? Това вече сме го обсъждали.

Очите й не трепнаха.

— Не ме ли ревнуваш от полковника? — продължи той. Вдигна ръка и я прокара по лицето й. Изведнъж си спомни за Його. Зачуди се какво ли ще е с нея, след седмиците, които бе посветил на любимката на капитана. Не, Його беше само заместител. А и не биваше да се връща назад. — Какво да правя с теб сега? Твърде късно е да се връщаш у дома. А и събитията доста напреднаха. Не зная дали капитанът въобще ще ти се зарадва. — Той подуши лекичко шията й и я докосна с връхчето на езика. Вдигна ръката на своята пленничка — беше съвсем отпусната. С широко отворени очи, тя лежеше пред него като отдавна умряла риба.

— Е, какво искаш? — попита я, опрял устни в ухото й. — Какво да направя с теб? Да опитаме ли нещо, което не сме правили досега? Хайде, измисли ти. Подскажи ми!

Никакъв отговор.

За момент си помисли, че най-сетне му се е измъкнала. Което не биваше да става в никакъв случай. Трябваше да остане жива до срещата със своята бивша любовница. Изведнъж очите й се завъртяха бавно в орбитите.

— Могул? — прошепна изкуствената жена. — Ти ли си, Могул?

— Да — произнесе без колебание той. — С теб е Могул. — Той я погледна разпалено. Това беше нещо ново.

— Искам да те докосна.

Тя говореше с отражението си в неговите очила!

— Мила сестрице — импровизира Грант Непреклонния, — да знаеш колко ми липсваше. Но ето че пак сме заедно и вече нищо няма да ни раздели.

Ефектът беше задоволителен. Тя отново се връщаше към живот.

— Да — простена Саския. — Да, Могул, да… — тя се задави, закашля се. — Развържи ме, Могул — помоли го, докато обсипваше жълтеникавата й кожа с целувки. — Могул, развържи ме, трябва да ме развържеш. Ох! Искам да те прегърна. — Говореше трескаво, надвивайки слабостта си, завладяна от внезапна възбуда.

Отново се закашля. Имаше нещо черно в устата й.

— Тихо, скъпа — помоли я той. — Не бива да се напрягаш така.

Но тя продължаваше да се опъва на въжетата. Миришеше на лекарства, на кръв и екскременти. Той погали запотеното й лице. Кожата й беше като стъкло, костите й — тънки и крехки, сякаш бяха от пластмаса.