Градината на Рама [bg]

Хирургическите умения на лекаря бяха доведени до съвършенство благодарение на многото ръчно извършени операции през трите години, прекарани в Ню Идън. Самият той бе удивен от лекотата, с която свърза новото сърце на Амаду с жизненоважните кръвоносни съдове.

Към края на операцията, когато всички рискови етапи бяха вече зад гърба им, Никол предложи да довърши останалото. Но доктор Търнър поклати отрицателно глава. Независимо от това, че вече почти се зазоряваше, той бе решен да довърши операцията.

Нима крайната умора си правеше шеги със зрението на доктор Търнър през последните минути на операцията? Или може би беше от прилива на адреналин, който придружи просветлението, че операцията ще бъде успешна? Каквато и да беше причината, по време на заключителните етапи Робърт Търнър от време на време ставаше свидетел на забележителни промени по лицето на Амаду Диаба. На няколко пъти то се промени бавно пред очите му: чертите на Амаду преляха в тези на Карл Тайсън, младия чернокож, когото доктор Търнър бе убил в Далас. Веднъж, когато току-що бе завързал един конец, лекарят погледна към лицето на Амаду и се сепна от наперената усмивка на Карл Тайсън. Примигна и погледна отново, а на масата лежеше Амаду Диаба.

След като това се случи неколкократно, доктор Търнър запита Никол дали е забелязала нещо необикновено по лицето на пациента.

— Нищо, освен усмивката. Никога не съм виждала някой да се усмихва така в анестезия.

Когато операцията приключи и биотите Тиасо докладваха, че данните за работата на жизненоважните органи на пациента са отлични, доктор Търнър, Никол и Ели ликуваха, независимо от своето изтощение. Лекарят покани двете жени в кабинета си за една последна заключителна чаша кафе. В този момент той все още не осъзнаваше, че се готви да направи предложение на Ели.

Ели беше като поразена от гръм. Беше се втренчила в доктора. Той погледна към Никол, после отново към Ели.

— Зная, че е неочаквано. Но не изпитвам никакви съмнения. Видях достатъчно. Обичам те. Искам да се оженя за теб. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

За момент в стаята се възцари гробна тишина. По време на мълчанието доктор Търнър отиде до вратата на кабинета и я заключи. Дори прекъсна телефона. Ели понечи да заговори.

— Не! — прекъсна, я той разгорещено. — Не казвай още нищо. Първо аз трябва да направя едно признание.

Седна и пое дълбоко дъх.

— Нещо, което трябваше да направя много отдавна — рече тихо. — А освен това вие двете заслужавате да знаете цялата истина за мен.

Сълзи изпълниха очите му още преди да започне разказа си. В началото гласът му трепереше, но после той се овладя и се впусна в повествованието.

— Бях на тридесет и три години и бях безмерно, до полуда щастлив. Вече бях един от водещите кардиохирурзи на Америка и имах красива жена, която ме обичаше, и две дъщери — на две и на три години. Живеехме в голяма къща с плувен басейн, а имотът наоколо беше владение на един провинциален клуб; наричаше се Трийнбриър и се намираше на около четири километра северно от Далас.