Гравитационна дъга [bg]

— Не им споменавай, че съм тук. Дойдох само да ти кажа, че не трябва да се връщаш.

— Сериозно? Те потвърдиха ли съгласието си? — Тишина. — Хей? Мъри? — Тишина.

Вятърът духа много силно в желязната плетеница, а долу на улицата кош за зеленчуци се преобръща от една страна на друга, дървен, празен, тъмен. Сигурно е към четири часа сутринта.

— Трябва да се връщам, мамка му, вече закъснявам…

— Не — Само шепот… Ала именно нейното „не“ остана с него.

— Кой е т’ва? Джени? Ти ли си, Джени?

— Да, аз съм. О, любими. Толкова се радвам, че те намерих.

— Но аз трябва да… — Ще й позволят ли да живее с него в казиното…?

— Не, не мога. — Но защо е такъв гласът й?

— Джени, чух, че вашия квартал е бил ударен, някой ми каза, един ден след Новата година… ракета… и даже исках да се върна и да видя добре ли си, но… така и не се върнах… а после Те ме доведоха в това казино…

— Всичко е наред.

— Обаче не и ако аз не…

— Просто не се връщай при тях.

И някъде, като загадъчна риба криеща се зад рефракционните ъгли на вечерната циркулация, остават Катье и Галопа, двамата гости, които най-силно желае да види. Той опитва да промени стигащите до вратата гласове, да ги извие като ноти на хармоника, обаче не се получава. Онова, от което се нуждае, е потулено много надълбоко…

Току преди разсъмване прозвучава силно чукане, твърдо като стомана. Този път Слотроп е достатъчно благоразумен и пази тишина.

— Хайде, отваряйте.

— Военна полиция, отваряйте.

Американски гласове, селяшки гласове, пронизителни и безмилостни. Той лежи, измръзнал и се пита дали пружините на леглото ще го издадат. Защото навярно за първи път чува Америка тъй както би звучала за някой неамериканец. По-късно ще си припомни, че най-силно го е изненадал фанатизмът, осланяването не просто на твърда сила, но и на правилността на това, което възнамеряваха да извършат… отдавна му е било казано да очаква подобни неща от нацистите и особено от японците — ние сме били тези, които винаги играят честно — но сега въздействието на двамата от другата страна на вратата е деморализиращо и объркващо като близък план на Джон Уейн (ъгълът подчертава колко дръпнати са очите му, интересно, това изобщо не се е забелязвало преди) който крещи „БАНЗАЙ!“532

— Чакай малко, Рей, ето го…

— Хопър! Връщай се, задник такъв…

— Никога повече няма да ме овързвате в усмирителна ризааа… — Гласът на Хопър заглъхва зад ъгъла, а военните полицаи хукват да го гонят.

Буквално през жълто-кафявия транспарант, Слотроп е озарен от съзнанието, че това е първият му ден Навън. Първата му свободна сутрин. Не е нужно да се връща. Свободен? Какво означава свободен? Най-после заспива. Малко преди пладне в стаята влиза с шперц една млада жена и му оставя документите. Сега той е английският военен кореспондент Ян Скъфлинг.