![V. [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/3/v-bg-download.jpg)
V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
Той не предлагаше брак, но признаваше своята любов. Както виждаш, все още бе в действие неясно дефинираната „програма“ — свещеническото призвание, в което той съвсем не бе уверен. Елена се колебаеше. Когато младият Фаусто я подпитваше, тя отговаряше уклончиво. И съответно у него веднага се появиха симптомите на необуздана ревност:
Нима е загубила вярата си Елена? Както дочух, тя е излизала с Днубиетна. С Днубиетна! Била е в ръцете му. О, Господи, ще дойде ли помощ отнякъде? Може би трябва да отида, да ги изненадам двамата заедно и тогава да изиграя древния фарс на предизвикателство, двубой, убийство… Как ли злорадства Днубиетна: всичко е било планирано. Сигурно е било планирано. Нашите разговори за брака. Една вечер той дори ми описа — хипотетично, разбира се, о да! — точно как в недалечното бъдеще ще открие някоя девственица и ще я „обучи“ на грях. Каза ми го, знаейки много добре, че скоро такава подходяща девственица ще бъде Елена Шемши. И това от моя приятел! Другар по оръжие. Една трета част от нашето Поколение. Никога не бих могъл да я приема обратно. Едно негово докосване и осемнайсет години чистота ще бъдат загубени безвъзвратно!
И тъй нататък и тъй нататък. Дори затънал в най-шеметните глъбини на подозрението, Фаусто изглежда съзнаваше, че Днубиетна няма никакво отношение към нежеланието на Елена да даде категоричен отговор. Подозренията бяха смекчени донякъде и преминаха в носталгични размисли:
Неделята бе дъждовна и ме остави насаме със спомените. Те сякаш разцъфват от дъжда като напористи цветя с горчиво-сладък упоителен мирис. Помня една вечер: ние, още деца, се прегръщаме в градината над пристанището. Шумоленето на азалеите, ароматът на портокали, дългата й черна рокля, която сякаш попиваше веднъж завинаги всичките звезди и луната. По същия начин тя отнемаше цялата ми светлина и я поглъщаше напълно, без остатък. В Елена живее рожковената мекота на сърцето ми.
В края на краищата в спора им бе намесена трета страна. По типично малтийски начин, в ролята на посредник на сцената се появи един свещеник, отец Аваланш. Името му не се среща много често в този дневник. Той е винаги безлик и по-скоро служи за контраст на своята противоположност — Лошия Пастор. Но все пак накрая той успя да убеди Елена да се върне при Фаусто.
Днес тя дойде при мен от пушека, дъжда и тишината. Облечена в черно, почти невидима. Зарида достатъчно правдоподобно в моите твърде гостоприемни обятия.
Елена очаква дете. Сигурно е от Днубиетна, бе първата ми мисъл и, какъвто съм глупак!, тя се задържа в главата ми почти цяла секунда. Отецът каза, че е мое. Елена се е изповядвала на А. Един Бог знае какво е споделила с него. Този добър свещеник не може да наруши тайната на изповедта. Само намекна за това, което и тримата знаехме: че детето е мое и ето защо ние трябва да станем две души, съединени пред Бога.
Достатъчно за нашия план. Марат и Днубиетна ще бъдат разочаровани.
Достатъчно за техния план. По-късно ще се върнем към въпроса за призванието.
Тогава Фаусто научи от обърканата и смутена Елена за своя „съперник“, Лошият Пастор.
Никой не знае името му, нито енорията му. Само витаят суеверни слухове: отлъчен от църквата, в сговор със Сатаната. Живее в стара вила близо до морето, отвъд Слиема. Една вечер попаднал на Елена, сама на улицата. Вероятно бил тръгнал на лов за души. Зловеща фигура, каза тя, но сладкодумен като Христос. Очите му били засенчени от широкопола шапка и Елена успяла да види само гладки бузи и равни зъби.
Това съвсем не беше някое тайнствено „покваряване“. Тук свещениците отстъпват по авторитет и влияние единствено на майките. Напълно естествено е младото момиче да бъде преизпълнено с благоговение и страхопочитание, дори само при вида на развяващото се на улицата черно расо. От последвалия разпит се изясни:
— Беше съвсем близо до църквата, до нашата църква. Край един дълъг нисък зид на улицата, след залез-слънце, макар и още да не бе притъмняло. Той попита в църквата ли отивам. А на мен и не ми бе идвало наум да ходя там. Изповедта беше завършила. Не ми е много ясно защо се съгласих да тръгна с него. Изобщо не ми прозвуча като заповед, въпреки че сигурно щях да се подчиня. Изкачихме се по хълма, влязохме в църквата и по страничния проход стигнахме до изповедалнята.
— „Днес изповяда ли се?“ — попита той.
— Погледнах го в очите. Отначало ми се стори, че е пиян или marid b’mohhu317. Хвана ме страх.
317
Душевно болен, луд (малт.)