Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Една вечер, две години след като се заселиха в Юрдберга, децата отидоха на сказка в училището. Сказката беше за възрастни, но двете смоландски деца се наредиха между слушателите. Те самите вече не се смятаха за деца, а и възрастните се държаха с тях като с равни. Сказката беше за туберкулозата — тази тежка болест, от която в Швеция всяка година загиват толкова много хора. Сказчикът говори просто и ясно и децата разбраха всяка дума.
Когато свърши, те останаха да го чакат пред училището. Щом той си тръгна, двете деца се хванаха за ръце, пресрещнаха го и го помолиха тържествено да им позволи да поговорят с него.
Чужденецът се учуди на децата с розовите бузки, които му говореха сериозно като възрастни, но внимателно ги изслуша.
Децата му разказаха какво е станало в тяхното семейство и го попитаха дали тяхната майка и братчетата и сестричетата им са умрели от тази болест, за която той говори. „Не е чудно — отвърна той. — Едва ли е била някоя друга болест“
А ако баща им и майка им знаеха това, което децата бяха научили тази вечер, ако знаеха как да се пазят, ако бяха изгорили дрехите и завивките на скитницата и бяха изчистили хубаво къщата, щяха ли братчетата и сестричетата им да останат живи? Сказчикът отвърна, че на това никой не може да отговори със сигурност. Все пак той допускал, че ако са знаели как да се пазят от заразата, никой от семейството нямало да се разболее.
Децата позабавиха следния си въпрос, но не си отидоха. Онова, което сега искаха да попитат, беше най-важното. Тогава, значи, не е вярно, че циганката им е изпратила тази болест, защото са помогнали на жената? Значи, това не е било някакво проклятие над тяхното семейство? Сказчикът ги увери, че не е така. Никой не може да праща болести по този начин. Освен това болестта е разпространена из цялата страна. Тя беше почукала на много врати, макар че не навсякъде беше взела толкова жертви.
Децата благодариха и си отидоха. Тази вечер те дълго разговаряха.
На другия ден напуснаха работата си. Тази година не можели да пасат гъски, трябвало да заминат. Щели да търсят баща си. Трябвало да му кажат, че близките им са умрели от обикновена болест, а не от проклятието на един зъл човек. Много били доволни, че разбрали това и техен дълг било да го кажат на баща си, който скитал по пътищата и се измъчвал от тази мисъл.
Най-напред децата отидоха в степта край Сюнербу и за голямо свое учудване намериха къщата в пламъци. После посетиха свещеника и от него научиха, че някой железничар бил видял баща им в Малмбергет в Лапландия. Той работел в мините, но не се знаело дали още е там. Като разбра, че търсят баща си, свещеникът взе една карта, показа им колко далеч е Малмбергет и ги посъветва да се откажат от това пътуване. Но децата отвърнаха, че са длъжни да намерят баща си. Той ги напуснал, защото повярвал в нещо, което не било истина, и те трябвало да му обяснят, че е бил заблуден.
От търговията си те бяха спечелили малко пари, но не искаха да ги похарчат за влак и решиха да вървят пеша. Не съжаляваха за това решение, защото пътуването наистина беше чудесно.
Преди още да напуснат Смоланд, веднъж те се бяха отбили в един чифлик, за да си купят нещо за ядене. Стопанката беше любезна и приказлива жена. Тя почна да ги разпитва кои са и откъде идват и те й разправиха цялата си история.
— Гледай ти! Гледай ти! — повтаряше жената, докато те говореха. После им даде много неща за ядене и отказа да вземе пари. Когато станаха, за да й благодарят и си тръгнат, тя им предложи да се отбият в съседната енория у брат й, като им каза името му и къде живее. Децата, разбира се, се зарадваха.
— Кажете му много здраве от мен и му разправете какво ви се е случило — рече жената.
Брат й също ги посрещна добре. Той ги закара с кола до следната енория и там също ги приеха добре. После почнаха да ги препращат от чифлик на чифлик.
Навсякъде, където отиваха, имаше по някой болен от туберкулоза. Без да искат, пътувайки из страната, двете деца просвещаваха хората, като им обясняваха каква опасна болест е туберкулозата, как се е промъкнала у дома им и как трябва да се борят с нея.
Разказват, че някога, когато в страната върлувала страшната чума, наречена черната смърт, едно момче и едно момиче ходели от къща на къща. Момчето носело гребло и когато почвало да гребе пред някоя къща, това значело, че в нея ще умрат мнозина, но не всички, защото зъбите на греблото са редки и не загребват всичко. А момичето носело метла и когато помитало пред някоя врата, това значело, че всички в къщата ще умрат, защото метлата не оставя нищо след себе си.