Без шанс за разпознаване
- Автор: Пирсон Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Нешкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Без шанс за разпознаване». Краткое содержание книги:
— Тя не ти е казала.
Беше констатация.
Болд усети, че поклаща глава.
— Това е…? — Не можеше да произнесе думата. Ако я назовеше, щеше да предизвика отприщване на отрицателни емоции. След което започна вътрешно да се убеждава, че може и да не е чул добре. — Да не ми се е…?
Изражение на Маклюър му каза всичко. Болд си представи тъжното й лице, докато лежеше във ваната — това му напомни за зачестилите й престои във ваната, което му се беше сторило много странно, за молбата й да остане насаме с едно от децата. Парченцата от пъзела паснаха идеално едно на друго — точно както ставаше при разследванията.
— Този вид се развива много бързо — обясни Маклюър. — Беше стигнал четвърти стадий, когато го установихме. Тя трябва да си е давала сметка, Лу, но както изглежда, не е погледнала сериозно на това. Предполагам, покрай грижите за децата…
От очите му закапаха сълзи.
— Операцията е насрочена за следващата седмица — продължи с овладян тон лекарят. — Разчитам на подкрепата ти, Лу. Тя ще има нужда от всяка частица сила, която можеш да й дадеш.
Болд имаше чувството, че е затворен в малка черна кутия. Можеше да крещи, колкото си иска, но никой нямаше да го чуе. Можеше да се озърта, колкото си иска, но нищо и никого нямаше да види. Това е сън, убеждаваше се той. Само сън. Кошмарен сън. Ще се събуди от него и ще види, че е заспал на дивана в „Харбървю“, очакващ да види доктор Диксън. Чувството му за вина плетеше тези номера на подсъзнанието му.
Но Маклюър не изчезваше.
— Ваните? — отрони се немного разбираемо от устата на Болд, но лекарят схвана въпроса му.
— Облекчават болката — каза той. — Тя изпитва непоносима болка.
Имаше много нюанси на сивото. Съществуваше сивото на прошката посред черното и бялото на познанието, сивото на зрялата възраст около слепоочията, сивото на отражението в огледалото, сивото на рушащия се под напора на времето надгробен камък. Болд за миг зърна отражението си в извитото огледало за обратно виждане, преди да потегли за дома си.
Караше и плачеше, раменете му се тресяха, устните му потреперваха, полицейската сирена проглушаваше ушите му. Времето беше спряло и въпреки това в главата му като че цъкаше часовник, все по-бързо и по-бързо. В мислите му нахлуха толкова много спомени, свързани с проявите на мъжкия му инат. Гнетеше го чувство на вина, че я беше подозирал в изневяра. Припомни си картината с бебето на гърдите й във ваната и вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. Всяка седмица, всяка минута сега му се струваха като провалена възможност, пропуснат шанс. Толкова мигове бяха отлетели, докато той беше приемал любовта им, съвместния им живот за вечна даденост. В този момент, докато вземаше последния завой към дома си, му се искаше всичко да започне отначало — като че беше лекоатлет, който се е провалил на финалната права, но знае, че идват нови състезания и възможност за реванш. Всичко му се видя така бързо, толкова кратко. Те бяха се стремили към мечтите си, градили живота си. По време на този процес съдбите им се бяха пресекли, после за известно време се бяха позагубили. Бяха се отдалечили и събрали отново — като два кораба, понесени от отлив и от прилив. Тя беше толкова потайна — така нечестна. Обзе го гняв, страх и ужас — всичко наведнъж, и накуп, емоционална лавина, от която не можеше да избяга, и той лежеше на дъното, затиснат под тежестта й. Човек нямаше къде да се скрие от такава вест — трябваше да се застави тялом и духом да се изправи очи в очи с неизбежното. Не искаше да повярва.
Винаги имаше надежда, напомни си той, случваха се чудеса. Дали не беше твърде късно вече за молитви? Гневът изригна в него. Не искаше да остава сам на този свят. Не искаше свят без Лиз. Не беше честно. Имаха съвсем други планове.
Спря колата, сирената понижи звук и утихна, но светлината й все още проблясваше. Ужасът му избликна в кикот — това беше някаква шега, грешка. Маклюър я е объркал с друга пациентка.