Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
И той хваща палтото за яката, позволявайки й да му помогне да пъхне ръце в непокорните ръкави. Дрехата е тежка, нагорещена отвън, но още влажна отвътре, и мирише някак странно; Уилям и Шугър, свели глави един към друг, се кискат на тази дребна неприятност.
— Обичам те! — казва той през смях, а тя се притиска силно към него, опряла буза в бодливата му брада.
Навън бурята е утихнала. Нощ се е спуснала над Прайъри Клоуз, дъждът е спрял, няма вече и вятър. Черното небе е обсипано с ярки звезди, мокрите улици блестят като сребърни на светлината на фенерите. Пълната луна сияе над хоризонта, поръбен с черни силуети на комини, и привлича като сирена погледите на лудите — от тези, които обитават копторите на Шордич, до другите, в кралските спални в двореца Уестминстър.
— Внимавай къде стъпваш, скъпи! — подвиква Шугър от осветената веранда на неговия втори дом.
Уилям слиза от файтона, и той се отдалечава, подрънквайки със звънците, с които е окичен. Над Чепстоу цари такава тишина, сякаш се е озовал в гробища — къщата на Ракъмови се извисява, подобна на мавзолея на някоя видна фамилия, чието родословно дърво е изсъхнало поради липса на наследници. Уилям влиза в двора, потръпвайки от студ, към който се добавя и раздразнение, когато скърцането на градинската порта отеква неестествено високо в нощната тишина. Вече е изтрезнял наполовина, изпаднал е в извънредно мрачно настроение, а неприветливият вид на собствения му дом го потиска допълнително. Няма го дори кучето, което обикновено се навърта наоколо, а пътеката, която се вие по ниско остриганата морава, излъчва някакво призрачно сияние на лунната светлина. Видът на конюшнята, все още празна и полускрита от дърветата, му напомня за едно от многото неща, които трябва да се свършат.
Позвънява веднъж, после, съобразявайки се с късния час, започва да рови из джобовете си за ключ. Слаба светлина се процежда през орнаментирания прозорец над пищно украсения горен праг на вратата — точно колкото да хвърля сянка върху пръстите му, докато той свежда глава към постоянно убягващите му джобове. (Господи! Ако той се занимаваше с производството на дрехи, а не на парфюми, би въвел сериозни промени в работата!).
Точно в мига, когато открива ключа и почти е успял да го пъхне в ключалката, вратата се отваря и на прага застава Лети — с подпухнали от сън очи, вероятно е спала седнала. Дори на слабата светлина от свещта, която тя държи, Уилям вижда червения отпечатък от ръкава на униформата върху едната й буза; несъмнено и тя вижда също толкова ясно подутия му, червен нос и потното му чело.
— Къде е Клара? — пита той, докато Лети му помага да се съблече. (Ръцете й са по-силни от ръцете на Шугър, но е по-несръчна).
— Легна си, господин Ракъм.
— Добре. Лягай си и ти, Лети — той има още едно задължение, което трябва да изпълни, преди да си легне, и ще му бъде много по-лесно да го стори в отсъствието на Клара.
— Благодаря, господин Ракъм.
Той я проследява с поглед, докато се качва по стълбите, и я изчаква да се прибере в таванската си стаичка. После и той тръгва нагоре, право към спалнята на Агнес.
Когато влиза, установява, че стаята е непроветрена и задушна — все едно, че се е озовал в запечатан буркан. Някога, когато ухажваше Агнес, тя тичаше по зелените морави на Риджънт’с Парк, полите на пъстрите й рокли пърхаха на вятъра; а сега обитава тази гробница, изолирана с плътни завеси от околния свят. Той започва да души предпазливо въздуха; ако не беше изпил толкова много бренди, щеше да долови мириса на спирт, който неопитният нов лекар разля по пода, докато напояваше с него топка памук.
Вдигнал високо свещта, Уилям тръгва към леглото. Вижда лицето на жена си, полускрито в прекалено големите, прекалено високи възглавници. Устните й трепват плахо, когато чува стъпките му; нежните ресници на клепачите й започват да трепкат.
— Клара? — проплаква тя.
— Аз съм, Уилям.
Клепачите й се повдигат само наполовина, оголвайки невиждащи склери, в които ирисите, сини като китайски порцелан, ту се появяват, ту изчезват като рибки в аквариум. Тя очевидно вече е на половин път към своята приказна страна, зашеметена от упойката, и се рее из лабиринтите на онези манастири или замъци, които толкова обича да посещава.
— Къде е Клара?
— Отвън, пред вратата — лъже той. Колко се страхува тя да остане насаме с него! Какъв ужас изпитва от докосването му! Обзема го силно съжаление, иска му се да разполагаше с магическа пръчка, с която да прогони завинаги слабостта й; но тя извиква у него и раздразнение — също толкова силно, то би могло да го накара да я удари по главата с тази магическа пръчка, пръсвайки крехкия й череп като яйчена черупка.