Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Как се чувстваш сега, скъпа?
Агнес извръща лице към него; за миг очите й се спират върху лицето му, после тя притваря уморено клепачи и прошепва:
— Като понесена от вятъра шапка, която се плъзга по тъмна река.
Гласът й е възвърнал обичайната си мелодичност; колко прекрасно звучи той, наистина, дори когато тя говори глупости!
— Помниш ли какво ми каза, преди да припаднеш? — пита той, поднасяйки свещта към лицето й.
— Не, скъпи — тя отвръща лице и заравя нос в топлата вдлъбнатина, изпълнена с косите й. — Нещо лошо ли беше?
— Да, много лошо.
— Съжалявам, Уилям, ужасно съжалявам — гласът й се разнася приглушено от гнездото й сред възглавниците. — Ще можеш ли някога да ми простиш?
— С теб съм и в здраве, и в болест, Аги, както съм се клел пред Бога.
Той остава пред леглото й още минута-две; наслаждава се на извиненията й като на глътка бренди, която се плъзга в гърлото и постепенно стопля вътрешностите му. После, приемайки това като най-добрия изход, на който би могъл да се надява, най-сетне се обръща, за да си тръгне.
— Уилям?
— Ммм?
Лицето й се появява отново, но този път уплашено и мокро от сълзи, които блестят на светлината на свещта.
— Още ли съм твоето малко момиченце?
Той изохква болезнено. Напълно неочаквано тя е нанесла своя удар право в слънчевия сплит на носталгията. Капчици разтопен восък капят по изгорената му ръка и той присвива едновременно очите и пръстите си.
— Заспивай, мое безценно съкровище — казва той с пресипнал глас, и излиза заднешком от стаята. — Утре те чака нов-новеничък ден.
Четиринайсет
През един слънчев следобед към края на април 1875-та година, в едно огромно поле с полюляваща се на вятъра лавандула, разпилените из лехите работници спират да работят за миг. Потънали до колене в лавандуловото езеро, те отпускат греблата и кофите, в които събират плужеци, и зяпват красивата млада жена, която крачи по синора.
— Коя е таз? — питат се те един друг шепнешком, ококорили любопитно очи. — Коя е?
Дамата е облечена в рокля, лилава като лавандулов цвят; ръцете й в бели ръкавици и покритата с бяла шапка глава приличат на цветчета, разцъфнали на китките и шията й. Роклята е ситно плисирана, украсена навсякъде с тесни рюшове, които приличат на разръфани въжета — така че дамата заприличва отдалеч на една от онези сламени кукли, които се горят напролет, за да бъде добра реколтата.
— ’Ми тоз с нея пък кой е?
Защото дамата не върви безцелно. Тя бута извънредно предпазливо инвалидна количка с трудно определим товар в нея. Това е някакъв престарял, сакат човек, затрупан с одеяла и шалове, с шал е увита и главата му, въпреки мекото време. А до дамата, бутаща инвалидната количка, върви и третият посетител — Уилям Ракъм, собственикът на всичко наоколо. Той почти не млъква; старецът проговаря от време на време; жената почти не говори; но работниците успяват да доловят само няколко думи, преди процесията да продължи нататък.
— Коя ли е, ти как мислиш? — пита една спаружена от слънцето жена своя спаружен от слънцето съпруг.
— Ще да е дъщеря на стареца. Или внучка, знам ли? Старецът сигурно е някой богаташ. Къдравия Бил сигур търгува с него.
— Че да побърза тогава. Дъртакът всеки момент ще опъне петалата.
— Хопсъм поне можеше да върви.
И двамата се залавят отново за работа, тръгвайки по две различни лехи.
По-нататък други работници спират да работят и зяпват. По времето на стария Ракъм — бащата на Уилям — такова нещо не можеше да се види. Ракъм старши предпочиташе да спестява на дамите гледката на полската работа, считайки, че това ще засегне чувствителните им сърца. Последната жена, минавала по тези полета, бе собствената му съпруга — преди да му бе сложила рога.
— Ама колко е хубаваа! — ахва една мургава жена, присвивайки очи подир нежния женствен силует.
— И ти щеше да си хубава — изсъсква друга, — ако не работеше по цял ден на полето.
— Ъъъъ! — ръмжи старецът в инвалидната количка. Миризмата на рядко сменяни дрехи и немито тяло е по-поносима на открито, когато се смесва с уханието на цели акри влажна, старателно отглеждана лавандула.