Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
При това Уилям не пропуска да й напомни, че тази ферма е само част от неговата империя. Има други ферми, на други места, и всички те са посветени единствено на лавандулата; китоловни кораби в Атлантика осигуряват спермацет и амбра от убитите китове за парфюмериите „Ракъм“. Шугър оглежда лавандуловото море в краката си и го сравнява с няколкото листенца, скрити в ароматизираните висулки, които носят дамите. Такова изобилие, такова излишество! Есенцията, която се продава срещу значителна сума в миниатюрно шишенце, тук, където се произвежда, е в такова изобилие, че несъмнено се разлива по земята, докато я наливат в цистерни, и работниците газят из нея — поне тя така си мисли. Това е вълшебна и гротескна картина — все едно да си представи как бижутерите газят из купчини скъпоценности, как те хрущят под краката им, докато ги изсипват с лопати в големи чували.
— Наистина, полковник Лийк — обръща се тя към стареца — отчасти умолително, отчасти шеговито. — Всичко това… това е такова великолепие! Признайте поне, че ви осигурих приятно разнообразие в сравнение с пансиона на госпожа Лийк.
— Какво? Приятно разнообразие ли? — Старецът се върти неспокойно на скърцащата седалка, припомняйки си подходящи факти от енциклопедията на злополуките, която носи в главата си. — Овощните градини „Гренвил“ изгоряха до последната клонка само преди две години и половина! — възкликва той тържествуващо. — Загинаха дванадесет души. На 27-ми миналия месец имаше пожар във фабрика „Луцифер“ в Гьотеборг, Швеция — четиридесет и четирима погълнати от пламъците и още девет загинали от раните си! Миналата Коледа изгоря цяла една памучна плантация във Вирджиния, заедно с всички диваци в нея — той млъква за миг, хвърля поглед към Уилям Ракъм и се ухилва злорадо. — Хубав огън може да се накладе от всичко това, а?
— Всъщност, сър — отговаря Уилям с надменно снизхождение, — тук действително се кладе хубав огън, при това всяка година. Както виждате, насажденията са разделени в зависимост от възрастта си. Някои от тях са садени преди пет години, вече за изтощени, и ще бъдат изгорени през октомври. Мога да ви уверя, че огньовете са забележителни — цял Мичъм мирише на лавандула!
— О, каква прелест! — ахка Шугър. — Колко бих искала да съм тук по това време!
Уилям се изчервява от гордост, застанал изпъчен на хълма, вирнал брадичка към своята империя. Какво чудо е съумял да сътвори — той, който до неотдавна бе само един превзет, мизерстващ безделник, а сега е господар на тази огромна ферма, из която дребните кафеникави фигури на работниците се стрелкат сред лавандулата като полски мишки. Звуците от техния труд също му принадлежат, както му принадлежи и ароматът на милионите цветчета, дори и самото небе над тези поля — та ако той не е собственик на всичко това, кой тогава? Е, вярно, Бог все още е считан за универсален собственик на всичко, но нали все пак трябва да се спазват някакви разумни граници? Само някой луд би могъл да твърди, че Бог е собственик на гара Падингтън например, или на някоя купчина оборски тор — защо тогава да се заяждаме с правото на собственост на Уилям Ракъм — върху тази ферма, както и върху всичко, що е над земята и под нея? Уилям си припомня онези редове от Светото писание, които баща му обичаше да цитира пред съмняващия се Хенри: „Плодете се и се множете, и пълнете земята и я владейте’, да се боят и да треперят от вас всички зверове земни“.
Толкова ясно чува думите на стария, та за миг му се струва, че е отново седемгодишен, дошъл за първи път във фермата, и се влачи по петите на по-големия си брат. Баща им, тогава едър тъмнокос мъж, бе избрал лавандуловите поля с надеждата, че това е най-привлекателната част от империята, която синът му щеше да наследи един ден.
— Ами на тези дами и господа позволено ли им е да си занесат у дома по малко от лавандулата, която прибират, татко? — Уилям чува ясно отвъд завесата на годините звънкия като камбанка глас на Хенри — да, това е Хенри, защото Уилям не би задал никога такъв глупав въпрос, никога, дори когато беше седемгодишен.
— Защо им е да си я носят у дома — пояснява Ракъм-старши добродушно на първородния си син, — те и без това са целите просмукани от миризмата й.
— Сигурно им е много приятно да получават такова хубаво възнаграждение за труда си.