Аленото цвете и бялото

— Откога… откога Агнес е толкова зле? — пита тя.

— О, кой знае какво се е въртяло в главата й дори още преди да се запознаем! Но трябва да призная, че лудостта й не беше толкова… — той стиска и разтваря пръстите на обгарялата си ръка, търсейки подходящата дума — толкова изявена преди раждането на детето.

— О? — гласът на Шугър продължава да е почти недоловим, като шумолене на листа. — Не знаех, че имаш дете…

— Само едно — казва Уилям с въздишка. — За съжаление дъщеря.

Възмутеното трепване на Шугър е прекалено рязко, за да може да го прикрие напълно, Уилям сигурно го е почувствал — толкова плътно е притиснала буза към корема му; дано дрехите го омекотят. Наистина е странно, тя е привикнала да изслушва всевъзможни оскърбления по отношение на женския пол, да чува, че тялото й е мерзко, че дверите към ада се крият между бедрата й — но и до днес дори най-невинната забележка за безполезността на децата от женски пол я докарва до ярост. Стиснала зъби, тя се притиска по-силно към мъжа, сякаш по-силната проява на чувства ще й послужи като заклинание, с което да пропъди гнева.

— Предполагам — подема тя, за да наруши настаналото мълчание, — че заболяването на жена ти е станало причина да прекъсне връзките с повечето си приятелки?

Той хлътва още по-дълбоко в креслото, наслаждавайки се на прегръдката й.

— Знаеш ли, именно това е чудното… Така предполагах и аз, но явно съм се лъгал… Сега, точно преди откриването на сезона, тя е затрупана с покани. Направо удивително, като се има предвид колко отдавна не се е появявала в обществото…

— А в какво точно се изразява лудостта й?

— О, в какво ли не. Смее се, когато няма нищо смешно, не се смее, когато наистина има повод за смях. Говори всякакви глупости на висок глас, предупреждава хората срещу някакви невидими опасности. Веднъж се скри под масата, защото по месото, което бе сервирано за вечеря, имало кръв. Непрекъснато губи съзнание. Божичко, като си припомня колко пъти е трябвало да я отвеждам преждевременно от приеми и балове… — Шугър долавя, че той клати недоумяващо глава. Но ето, че това не е направило лошо впечатление. Върви, че разбери висшето общество!

Тя потрива ухо в корема му. Ако се съди по къркоренето, което чува, той сигурно не е ял нищо; значи алкохолът ще му развърже по-бързо езика.

— Не ти ли е минавало през ума — пита тя, — че тези покани идват заради теб?

— Заради мен ли? — Той въздиша толкова дълбоко, че главата й се повдига поне на три инча. — Никога не съм имал слабост към балове, пикници и вечеринки. Предпочитам да осигурявам сам забавленията си. Тъй или иначе, тази година съм чудовищно претрупан с работа, и надали ще имам време да се отзовавам на покани.