Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Нашият крал е и твой крал, Дерфел — отвърна Амхар. — Моят скъп братовчед, Мордред.
Къде ли другаде, помислих си аз, биха могли да отидат Амхар и Лохолт след поражението при Минид Бадън? Подобно на толкова други мъже без господари в Британия те бяха потърсили убежище при Мордред, който приветстваше всеки отчаян воин, дошъл под знамето му. И колко ли е бил щастлив Мордред, че синовете на Артур са на негова страна!
— Кралят жив ли е? — попитах аз.
— Процъфтява! — каза Амхар. — Неговата кралица прати пари на Кловис и Кловис предпочете да вземе нейното злато вместо да се бие с нас — каза той с усмивка и посочи към хората си. — Така че ето ни тук, Дерфел. Елате да довършим започнатото сутринта.
— Ще ти взема душата за това, което си направил с тези хора — изръмжах аз, обгръщайки с Хюелбейн двора на Дун Карик, почернял от кръв.
— Ти, Дерфел — наведе се Амхар над седлото си, — ще вземеш това, което сме решили да ти дадем ние с брат ми и нашия братовчед.
Аз го погледнах предизвикателно.
— На твоя братовчед аз съм служил вярно.
Амхар се усмихна.
— Само дето се съмнявам, че той иска и занапред да му служиш.
— Тогава ще напусна тази страна — заявих аз.
— Не мисля — тихо рече Амхар. — Мисля, че моят крал би искал да те види за последен път, а знам, че и брат ми би искал да си поговори с теб.
— Предпочитам да си замина — настоях аз.
— Не — не отстъпваше Амхар. — Ще дойдеш с мен. Остави меча на земята.
— Ще трябва сам да си го вземеш, Амхар.
— Е, щом трябва — каза той и съвсем не изглеждаше притеснен от тази перспектива, пък и защо ли да се притеснява? Той имаше повече хора от мен, а поне половината от моите хора нямаха щитове, нито копия. Аз се обърнах към хората си.
— Ако искате да се предадете — казах им аз, — излезте от кръга. Но аз ще се бия.
Двама от невъоръжените ми войници направиха колеблива крачка напред, но Ийчърн им се озъби и те замръзнаха. Аз махнах с ръка:
— Вървете — тъжно им разреших аз. — Не искам да премина моста на мечовете с другари, които не желаят да ме придружават.
Двамата се отдалечиха от нас, но Амхар само кимна на конниците си, те обградиха невъоръжените мъже и замахнаха с мечовете си — по върха на Дун Карик плисна нова кръв.
— Копеле! — викнах аз и се затичах срещу Амхар, но той само подръпна юздите и накара коня да се отдалечи от мен, и докато той отстъпваше пред мен, неговите хора насочиха конете си към моите копиеносци.
Последва ново клане, а аз не можах да направя нищо, за да го спра. Ийчърн уби един от хората на Амхар, но докато измъкваше копието си от корема на своята жертва, друг конник го посече отзад. Същата бърза смърт отне живота и на останалите ми копиеносци. Поне в това хората на Амхар проявиха милосърдие. Не оставиха душите на моите воини да се колебаят между този и Отвъдния свят, а сечаха и мушкаха с дива сила.
Всъщност аз не можах да видя всичко, защото докато гонех Амхар, един от хората му ме настигна с коня си и ми нанесе тежък удар по тила. Паднах, а главата ми потъна в черна мъгла, прорязвана от светкавици. Спомням си, че паднах на колене, последва втори удар по шлема и аз си помислих, че умирам. Но Амхар ме искаше жив и когато се съвзех открих, че лежа върху една от купчините тор на Дун Карик. Китките ми бяха вързани с въже, а ножницата на Хюелбейн висеше на кръста на Амхар. Бяха свалили ризницата ми и ми бяха откраднали тънката златна огърлица от врата, но Амхар и хората му не бяха открили брошката на Сийнуин, закачена под кожената ми дреха. Когато отворих очи, те отсичаха главите на моите копиеносци с мечовете си.
— Копеле — плюх аз срещу Амхар, но той само се захили и продължи зловещата си работа. Преряза гръбнака на Ийчърн с Хюелбейн, сграбчи главата му за косата и я метна върху купчината отрязани глави, струпани върху едно наметало.
— Чуден меч — каза ми той, балансирайки тежестта на Хюелбейн върху ръката си.
— Тогава го използвай, за да ме пратиш в Отвъдния свят.
— Брат ми никога няма да ми прости подобен жест на милосърдие — каза той, после избърса Хюелбейн в раздърпаното си наметало и го пъхна в ножницата. Повика с пръст трима от хората си напред и измъкна малък нож от колана си. — При Минид Бадън — обърна се той към мен, — ти ме нарече мръсно копеле и червясала марионетка. Мислиш ли че съм от тия дето забравят обидите?
— Истината винаги се помни — отвърнах аз, макар че трябваше да се насиля, за да придам предизвикателен тон на гласа си, защото душата ми се тресеше от ужас.
— Твоята смърт със сигурност ще се помни — обеща Амхар, — но засега ще трябва да се задоволиш с грижите на един бръснар.