Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Той кимна на хората си. Аз се съпротивлявах, но какво можех да направя с вързани ръце и с пулсираща от болка глава? Двама здраво ме натиснаха върху купчината тор, трети ме сграбчи за косата, за да държи главата ми неподвижна, а Амхар притисна с дясното си коляно гърдите ми. След това започна да реже брадата ми, грубо и жестоко — всеки замах на ножа първо разрязваше кожата после кичура, който Амхар подхвърляше на един от захилените си подчинени. Той ги разделяше и сплиташе от тях въже. Щом изплете въжето, направи от него клуп, който ми бе надянат на врата. Това бе най-голямата обида за един пленен воин — унижението да ти сложат робски каиш, направен от собствената ти брада. Започнаха да ми се смеят, после Амхар ме накара да се изправя като дръпна въжето.
— Същото направихме и с Исса — каза той.
— Лъжец — отвърнах аз тихо.
— И накарахме жена му да гледа — продължи Амхар с усмивка, — после него накарахме да гледа, докато ние се оправяхме с нея. И двамата са мъртви вече.
Аз се изплюх в лицето му, но той само се изсмя. Нарекох го лъжец, но му повярвах. Мордред, помислих си тогава, бе изпипал така добре завръщането си в Британия. Бе разпространил вестта за предстоящата си смърт, а през това време Арганте бе прекарвала през морето златното си съкровище, за да го даде на Кловис, та да го убеди да пусне Мордред. После Мордред се бе върнал в Думнония и сега избиваше своите врагове. Исса беше мъртъв, а не се съмнявах, че с него бяха загинали и повечето негови копиеносци и моите хората, които бях оставил в Думнония. Аз бях пленен. Оставаше само Сеграмор.
Завързаха въжето, направено от брадата ми, за опашката на коня на Амхар и ме поведоха на юг. Четиридесетте конника на Амхар образуваха на присмех ескорт около мен и ми се подиграваха всеки път, щом се спънех. Знамето на Гуидър беше вързано за опашката на друг кон и се влачеше в калта.
Отведоха ме в Каер Кадарн, и щом стигнахме там ме хвърлиха в една колиба. Не беше колибата, в която преди толкова години затворихме Гуинивиър, а много по-малка с ниска врата, през която трябваше да пропълзя, подпомаган от ботушите и дръжките на копията на моите врагове. Залитайки влязох навътре в сенките на колибата и открих още един затворник — човек от Дурновария, чието лице бе зачервено от плач. В първия момент той не можа да ме познае без брада, после зина от удивление.
— Дерфел!
— Епископе — казах аз изтощено, защото това бе Сенсъм, и сега и двамата бяхме затворници на Мордред.
— Това е грешка! — настояваше Сенсъм. — Аз не трябва да съм тук!
— Кажи го на тях — посъветвах го аз, посочвайки с брадичка пазачите пред колибата, — не на мен.
— Нищо не съм направил. Само служих на Арганте! И виж как ме възнаграждават!
— Млъкни — казах аз.
— О, сладки Иисусе! — той падна на колене, разпери ръце и впери поглед в паяжините по сламения покрив над главата си. — Изпрати ангел за мен! Прибери ме в твоите сладки обятия.
— Ти ще млъкнеш ли? — озъбих му се аз, но той продължи да се моли и да рони сълзи, докато аз навъсено гледах към мокрия връх на Каер Кадарн, където беше издигнат куп от отрязани глави. Там бяха главите и на моите хора, и десетки други, донесени от цяла Думнония. Най-отгоре върху купа бе поставен стол, покрит със светлосин плат — тронът на Мордред. Жени и деца, семействата на кралските копиеносци, гледаха зловещия куп, после дойдоха да надничат през ниската врата на нашата колиба и да се подиграват на орязаната ми брада.
— Къде е Мордред? — попитах аз Сенсъм.
— Откъде мога да знам аз? — отвърна той, прекъсвайки молитвата си.
— Какво знаеш тогава? — продължих да питам. Той се примъкна отново до пейката. Беше ми направил една малко услуга като бе развързал въжето на китките ми, но свободата не ми донесе кой знае каква утеха, защото виждах поне шестима копиеносци да пазят колибата, а не се съмнявах, че има и други, които не можех да видя. Един от охраната просто седеше с лице към отворения вход на колибата, държеше копие и ме молеше да се опитам да пропълзя през ниската врата и така да му дам възможност да ме промуши. Нямах никакъв шанс да ги надвия.
— Какво знаеш? — отново попитах Сенсъм.
— Кралят се върна преди две нощи — отвърна той, — със стотици мъже.
— Колко?
Той вдигна рамене.
— Триста? Четиристотин? Не можах да ги преброя, бяха толкова много. Убиха Исса в Дурновария.
Затворих очи и казах молитва за Исса и за семейството му.
— Тебе кога те арестуваха? — продължих да разпитвам Сенсъм.
— Вчера — отговори той възмутен. — И то за нищо! Приветствах го с добре дошъл у дома! Не знаех, че е жив, но се зарадвах, че го виждам. Изказах радостта си! А те взеха, че ме арестуваха!