Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Мордред се върна късно следобед на втория ден. Пристигна от изток, начело на дълга колона копиеносци, които високо поздравяваха воините на Амхар. Група конници придружаваше краля, а сред тях бе и едноръкият Лохолт. Признавам, че се изплаших като го видях. Някои от хората на Мордред носеха вързопи, и аз предположих, че в тях имаше отсечени глави, и се оказах прав, но главите бяха далеч по-малко отколкото се боях, че ще бъдат. Към почернелия от мухи куп бяха добавени тридесет или четиридесет нови глави. Но нито една от тях като че ли не бе на чернокож. Предположих, че Мордред бе изненадал и изклал някой от патрулите на Сеграмор, но не бе постигнал основната си цел. Сеграмор бе свободен — все пак някаква утеха. Сеграмор бе чудесен приятел и ужасен враг. Артур би бил добър враг, защото винаги бе склонен да прости, но Сеграмор бе безмилостен. Нумидиецът би преследвал врага си до края на света.
Онази вечер обаче бягството на Сеграмор не ми беше от особена полза. Когато Мордред чу за моето залавяне изкрещя от радост, после поиска да му покажат изкаляното знаме на Гуидър. Заля се от смях като видя мечката и дракона, после нареди да разстелят знамето на тревата, за да може той и хората му да се изпикаят върху него. Лохолт дори направи няколко танцови стъпки като разбра, че съм пленен, защото именно тук, на този хълм, бе отрязана ръката му. Осакатяването бе наказание за това, че бе посмял да въстане срещу баща си и сега Лохолт имаше възможност да си отмъсти на един приятел на баща му.
Мордред поиска да ме види и Амхар дойде да ме заведе при него, стиснал повода, сплетен от моята брада. С него дойде и един огромен мъж, кривоглед и беззъб. Той пъхна главата си през вратата на колибата, сграбчи косата ми и ме застави да падна на четири крака после ме издърпа през ниската врата. Амхар ми надяна клупа около врата, и когато се опитах да се изправя, той не ми позволи.
— Пълзи — заповяда ми Амхар. Беззъбият звяр ми натисна главата надолу, Амхар задърпа въжето и така ме принудиха да лазя към върха между мъже, жени и деца, които виеха от удоволствие. Всички плюеха върху мен, някои ме ритаха, други ме удряха с дръжките на копията си, но Амхар не им позволи да ме осакатят. Искаше да съм цял за отмъщението на брат му.
Лохолт чакаше при купчината отрязани глави. Чуканчето на дясната му ръка бе покрито със сребърен наконечник, на върха на който стърчеше чифт мечи нокти. Той се захили, когато запълзях в краката му, но от радост не можеше дума да каже. Започна да пелтечи и да плюе по мен и през цялото време ме риташе в корема и в ребрата. Ритниците му бяха силни, но от ярост атакуваше без да мисли, така че само ми натърти месата без да ми нанесе сериозни поражения. Мордред наблюдаваше сцената от трона, поставен върху купа отрязани глави.
— Достатъчно — извика той след малко, Лохолт ме изрита за последно и застана отстрани.
— Лорд Дерфел — поздрави ме Мордред с подигравателна вежливост.
— Кралю господарю — казах аз. Лохолт и Амхар стояха от двете ми страни, а отвсякъде ни заобикаляше гладна за зрелища тълпа, събрала се да види моето унижение.
— Стани, лорд Дерфел — заповяда ми Мордред.
Изправих се и вдигнах очи към него, но слънцето ми пречеше да видя лицето му, защото вървеше към заник, светеше точно зад краля и ме заслепяваше. Видях Арганте и нейния друид Фергал да стоят край струпаните глави. Сигурно скоро бяха пристигнали от Дурновария, защото преди това не ги бях забелязал. Тя се усмихна като ме видя без брада.
— Какво стана с брадата ти, лорд Дерфел? — попита Мордред с престорена загриженост.
Не ми се приказваха празни приказки.
— Говори! — заповяда ми Лохолт и ме удари със сакатата си ръка. Мечите нокти оставиха дълбоки следи по бузата ми.
— Беше отрязана, кралю господарю — казах аз.
— Отрязана! — Той се засмя. — А знаеш ли защо беше отрязана, лорд Дерфел?
— Не, лорд.
— Защото ти си мой враг — каза той.
— Не е вярно, кралю господарю.
— Ти си мой враг! — изпищя Мордред, прихванат от внезапен бяс, и удари с ръка по стола. После се вгледа в мен да види дали съм се разтреперил от страх пред неговия гняв. — Когато бях дете — обяви той на тълпата, — това нещо ме отгледа. Той ме биеше! Той ме мразеше! — тълпата закрещя и млъкна чак, когато Мордред вдигна ръка да ги успокои. — Освен това този човек — каза кралят и ме посочи с пръст, за да добави лош късмет към думите си, — помогна на Артур да отреже ръката на принц Лохолт. — Тълпата отново задюдюка гневно. — А вчера — продължи Мордред, — лорд Дерфел бе заловен в моето кралство със странно знаме — той вдигна ръка и двама души дотичаха със знамето на Гуидър, цялото мокро от урината. — Чие е това знаме, лорд Дерфел? — попита Мордред.