Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Той умря — отговорих аз мрачно, — но понесе знамето си в битка.
— Умря и бе поставен в Свещения съд на Клидно Ейдин — поправи ме Талиезин. — Той трябваше да се съживи, лорд, защото такава е силата на Свещения съд, но той не се съживи. Не можа да започне да диша отново, а това със сигурност означава, че старата магия отслабва. Тя не е мъртва, и аз подозирам, че ще причини големи неприятности преди да умре, но Мерлин, според мен, ни казва да се обърнем към човека, а не към Боговете, ако искаме да постигнем щастие.
Една огромна вълна се разби във високия нос на лодката и аз затворих очи в ужас. Когато пяната изчезна от погледа ми отново подех разговора:
— Искаш да кажеш, че Мерлин се е провалил ли?
— Според мен Мерлин разбра, че се е провалил, когато Свещеният съд не съживи Гауейн. Защо иначе щеше да донесе тялото му при Минид Бадън? Ако Мерлин си бе помислил, дори за миг, че би могъл да използва тялото на Гауейн, за да призове Боговете, тогава никога не би пропилял неговата магия в битката.
— Но все пак отнесе пепелта му на Нимю — казах аз.
— Вярно — съгласи се Талиезин, — но само защото й бе обещал да й помогне, а дори и пепелта на Гауейн би могла да съдържа част от силата на трупа. Мерлин може и да знаел, че се е провалил, но като на всеки човек не му се е искало да се откаже от своята мечта, а вероятно се е надявал енергията на Нимю да се окаже особено силна. Не знам. Но това, което Мерлин не е предвидил, лорд, е до каква степен тя ще поиска да злоупотреби с него.
— За да го накаже — мрачно добавих аз. Талиезин кимна.
— Тя го презира, задето се е провалил и смята, че той крие някакви познания от нея, затова дори сега, лорд, точно на този вятър, тя се опитва да изтръгне тайните на Мерлин от него. Тя знае много, ала не знае всичко, но ако моят сън е верен, Нимю ще успее да измъкне познанията на Мерлин. Може да й трябват месеци или години, за да научи каквото й трябва, но тя ще го научи, лорд, а когато го научи, ще използва силата. И според мен вие пръв ще разберете това.
Талиезин сграбчи мрежите, тъй като лодката опасно се наклони.
— Мерлин ми нареди да ви предупредя, лорд, и аз това правя, но за какво? Не знам — усмихна се той извинително.
— За това пътуване до Думнония, може би? — попитах аз. Талиезин поклати глава.
— Мисля, че става въпрос за опасност, която е много по-голяма от всичко, което вашите врагове в Думнония могат да замислят. Всъщност опасността, която ви грози, лорд, е толкова голяма, че Мерлин се разплака. Освен това ми каза, че иска да умре — Талиезин се вгледа в платното. — И ако знаех къде е, лорд, и имах такава сила, щях да ви изпратя да го убиете. Но вместо това трябва да чакаме Нимю сама да се разкрие.
Аз стиснах дръжката на Хюелбейн.
— И какво ще ме посъветваш тогава да направя? — попитах аз.
— Не е моя работа да давам съвети на лордове — каза Талиезин. Той се обърна към мен и се усмихна и тогава внезапно видях, че неговите дълбокоразположени очи са студени. — За мен няма значение, лорд, дали вие ще живеете или ще умрете, защото аз съм певецът, а вие сте моята песен, но засега, признавам, аз ви следвам, за да открия мелодията и, ако трябва, да я променя. Мерлин ме помоли за това, и аз ще го направя заради него, но според мен той ви спасява от една опасност само за да ви изложи на друга още по-голяма.
— Не виждам смисъл в думите ти — грубо казах аз.
— Има смисъл, лорд, но никой от нас все още не го разбира. Сигурен съм, че скоро ще стане ясно.
Гласът му бе толкова спокоен, но моите страхове бяха сиви като облаците над нас и бурни като морето под нас. Докоснах дръжката на Хюелбейн да си вдъхна увереност, помолих се на Манауидан и си казах, че предупрежденията на Талиезин са само сън и нищо друго освен сън, а сънищата не убиват.
Но те можеха да убиват, и убиваха. А някъде в Британия, в някое тъмно място, Нимю държеше Свещения съд на Клидно Ейдин и го използваше за да забърка кошмар от нашите сънища.
Балиг ни остави някъде по крайбрежието на Думнония. Талиезин весело си взе довиждане и закрачи нанякъде с дългите си крака през дюните.
— Знаеш ли къде отиваш? — викнах аз след него.
— Ще узная щом пристигна там, лорд — отвърна ми той и изчезна.
Измъкнахме ризниците си от лодката. Аз не бях взел най-хубавите си доспехи, а само един стар, но удобен нагръдник и очукан шлем. Нарамих щита си, взех си копието и тръгнах след Талиезин навътре в сушата.
— Знаете ли къде сме, господарю? — попита ме Ийчърн.
— Достатъчно близо — отговорих му аз. В дъжда пред нас се мержелееше хълмист хребет. — Ще вървим на юг от онези хълмове и ще стигнем до Дун Карик.