Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— То принадлежи на Гуидъ,р син на Артур, лорд.
— И какво прави знамето на Гуидър в Думнония?
За миг-два си помислих да излъжа. Вероятно можех да заявя, че съм донесъл знамето като дан на Мордред, но знаех че той нямаше да ми повярва, и което бе по-лошо, щях да се презра за тази лъжа. Затова вдигнах глава и реших да кажа истината.
— Надявах се да го издигна при вестта за вашата смърт, кралю господарю.
Моята прямота го изненада. Тълпата замърмори, но Мордред само забарабани с пръсти по стола си.
— Ти се обяви за предател — каза той след малко.
— Не, кралю господарю — възпротивих се аз, — може да съм се надявал да чуя новината за вашата смърт, но с нищо нямаше да съм допринесъл за нея.
— Но не дойде в Арморика да ме спасиш! — викна той.
— Така е — казах аз.
— Защо? — попита той заплашително.
— Защото щях да погубя добри хора заради лоши — отговорих аз, обгръщайки с жест воините на краля. Те се засмяха.
— А надяваше ли се Кловис да ме убие? — попита Мордред, когато смехът затихна.
— Мнозина се надяваха, кралю господарю — казах аз и той отново се изненада от честността ми.
— Е тогава посочи ми поне една причина, лорд Дерфел, да не те убия сега — нареди ми Мордред.
Помълчах малко, после свих рамене.
— Не мога да измисля нито една, кралю господарю.
Мордред извади меча си и го постави на коленете си, после положи длан върху острието му.
— Дерфел — обяви той, — осъждам те на смърт.
— Позволете на мен това удоволствие, кралю господарю! — настойчиво помоли Лохолт. — На мен!
Тълпата зави в негова подкрепа. Зрелището, което обещаваше моята бавна смърт щеше да засили апетита им за вечерята, която се приготвяше на върха.
— На теб оставям удоволствието да му отсечеш ръката, принц Лохолт — постанови Мордред. Той се изправи и внимателно закуца надолу по купчината глави с изваден меч в дясната ръка. — Аз ще му отнема живота — продължи Мордред, когато застана до мен. — Това удоволствие ще бъде за мен. — Той завря меча между краката ми и уродливо се захили. — Преди да умреш, Дерфел, ще ти вземем не само ръцете.
— Но не и тази вечер! — чу се остър глас зад тълпата. — Кралю господарю! Не тази вечер!
Тълпата замърмори. Мордред изглеждаше по-скоро удивен, отколкото обиден от това прекъсване и нищо не каза.
— Не тази вечер! — повтори мъжът и тогава се обърнах да го видя. Беше Талиезин, вървеше спокойно сред възбудената тълпа, която му правеше път да мине. Той носеше арфата си и малката кожена чанта, но сега имаше и черен жезъл, така че приличаше съвсем на друид. — Аз мога да изтъкна една много важна причина да не убиете Дерфел тази вечер, кралю господарю — каза Талиезин щом стигна до откритото пространство край главите.
— Кой си ти? — попита Мордред.
Талиезин не отговори, а отиде при Фергал, двамата мъже се прегърнаха и се целунаха. Едва след този официален поздрав Талиезин отново погледна към Мордред.
— Аз съм Талиезин, кралю господарю.
— Ти принадлежиш на Артур — озъби се Мордред.
— Аз не принадлежа на никой човек, кралю господарю — спокойно обясни Талиезин, — и тъй като вие предпочетохте да започнете с обиди към мен, аз няма да кажа каквото мислех да ви кажа. На мен ми е все едно.
Той обърна гръб на Мордред и тръгна да си върви.
— Талиезин! — викна Мордред. Менестрелът се обърна да погледне краля, но запази мълчание. — Не исках да те обидя — каза Мордред, всъщност не искаше да си навлича омразата на един магьосник.
Талиезин се поколеба, после прие извинението на краля с кимване на глава.
— Кралю господарю, — каза той, — благодаря ви.
Говореше с краля, както всички друиди, сериозно, с безразличие и без никакво страхопочитание. Талиезин бе известен като менестрел, а не като друид, но всички в онзи ден се отнасяха към него като към пълноправен друид и той не си направи труда да им обясни, че грешат. Имаше друидска тонзура, носеше черен жезъл, говореше с високопарен властен тон и бе поздравил Фергал като равен. Талиезин очевидно искаше точно това — да накара хората да повярват в тази измама, защото никой не би убил, нито би измъчвал друид, пък бил той и друид на враговете. Дори на бойното поле друидите можеха да се разхождат без да се боят за живота си, така че като се представяше за друид Талиезин гарантираше собствената си безопасност. Менестрелите нямаха такъв имунитет.