Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Искате ли да развея знамето, господарю? — попита Ийчърн. Вместо моя флаг със звездата, бяхме взели знамето на Гуидър, на което мечката на Артур стоеше редом до дракона на Думнония. Реших, че засега ще носим щандарта загърнат. Едно знаме, развято при вятър само създава проблеми пък и единадесет копиеносци тръгнали под огромен флаг биха изглеждали по-скоро смешно, отколкото внушително, така че реших да почакаме докато хората на Исса се присъединят към моя малък отряд и тогава щяхме да развеем знамето на дългата му дръжка.
Намерихме пътека сред дюните и тръгнахме през гора от ниски тръни и лески към едно малко селце с шест колиби. Щом ни видяха хората хукнаха да бягат и в селцето остана само една стара жена, която бе твърде прегърбена и саката, за да може да върви бързо. Тя се смъкна на земята и предизвикателно ни заплю щом приближихме.
— Нищо няма да намерите тук — дрезгаво заяви тя, — нямаме нищо освен купчини тор. Тор и глад, господарю, това е всичко, което можете да вземете от нас.
Аз клекнах край нея.
— Ние нищо не искаме — обясних и аз, — само новини.
— Новини ли? — самата дума като че ли й се стори странна.
— Знаеш ли кой е вашият крал? — попитах я внимателно аз.
— Утър, господарю — отвърна тя. — Голям мъж е той, господарю. Като Бог!
Ясно беше, че няма да научим нищо ново в това селце, или поне нищо смислено, така че продължихме пътя си, като спирахме само за да хапнем от хляба и сушеното месо, което носехме в кожените си торби. Бях в собствената си страна, а имах странното чувство, че вървя по вража земя. Сгълчах се, задето отдавах прекалено голямо значение на неясните предупреждения на Талиезин, но продължавах да се придържам към скритите горски пътеки, а когато падна нощта, поведох малкия си отряд през една букова гора към хълмовете, където можехме да зърнем други копиеносци. Никого не видяхме, но далеч на юг лъчите на умиращото слънце, проврели се през облаците, докосваха Хълма при Инис Уидрин, който грееше зелен и светъл.
Не палихме огън. Спахме под буковите дървета, а на сутринта се събудихме измръзнали и вкочанени. Тръгнахме на изток, отново придържайки се под клоните на голите дървета, а под нас, сред влажните тежки ниви, мъже оряха и оставяха след себе си прави бразди, жените засяваха, а дечица тичаха и пищяха, за да прогонват птиците да не кълват скъпоценните зрънца.
— И аз правех това в Ирландия — обади се Ийчърн. — Половината от детството ми мина в крещене по птиците.
— Закови един гарван върху ралото и това е достатъчно — обади се друг копиеносец.
— Трябва да се заковат гарвани на всяко дърво около нивата — каза трети.
— Не че вършат работа — намеси се четвърти, — но поне се чувстваш по-добре.
Вървяхме по една тясна пътека между гъсти живи плетове. Още не се бяха разлистили, за да скрият гнездата, така че свраките и сойките усърдно крадяха яйца и щом приближехме започваха да протестират с остри крясъци.
— Хората ще разберат, че сме тук, господарю — каза Ийчърн, — може да не ни видят, но ще разберат. Ще чуят сойките.
— Няма значение — успокоих го аз. Дори не бях сигурен, защо взимах такива мерки да останем скрити, само дето бяхме твърде малко, а като повечето воини, и аз се стремях към сигурността, която даваше по голямата войска, и знаех, че ще се чувствам значително по-добре когато и останалите ми копиеносци са около мен. Дотогава щяхме да се крием доколкото можем, макар че по едно време преди обяд излязохме на открито сред нивите, които се спускаха към Фоския път. По поляните танцуваха диви зайци, над нас пееха чучулиги. Ние не видяхме никого, макар че селяните несъмнено ни бяха видели и несъмнено новината за нас бързо препускаше из околността. Въоръжените мъже винаги са били повод за тревога, така че аз наредих на някои от моите хора да носят щитовете си отпред, та знакът да показва на местните хора, че сме приятели. Едва когато преминахме римския път и вече бяхме близо до Дун Карик видяхме друг човек — една жена, която щом ни видя (бяхме твърде далеч от нея, за да може да различи звездата на щитовете ни), хукна към горите зад селото да се скрие между дърветата.
— Хората са наплашени — казах аз на Ийчърн.
— Чули са, че Мордред умира — отвърна той и плю, — и се страхуват от онова, което ще последва, но би трябвало да са щастливи, че това копеле умира.
Когато Мордред бе дете, Ийчърн беше един от неговите телохранители и оттогава ирландският копиеносец дълбоко намрази краля. Аз харесвах Ийчърн. Не беше умен, но беше упорит, предан и твърд в битка.
— Смятат, че ще има война, господарю — каза той.
Прецапахме потока под Дун Карик, заобиколихме къщите и стигнахме до стръмната пътека, която водеше към палисадата, като обикаляше малкия хълм. Всичко бе много тихо. Дори кучета не се виждаха по улиците на селото, а което бе по-тревожно, не се виждаха и копиеносци на стража при палисадата.