Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Защо решиха да те арестуват?
— Арганте твърди, че съм писал писма на Мюриг, но това не може да бъде вярно! Аз не умея да пиша писма. Ти знаеш това.
— Но твоите чиновници могат, епископе.
Сенсъм си придаде възмутен вид.
— И защо ми е притрябвало на мен да разговарям с Мюриг?
— Защото си заговорничил с него да му предадеш трона, Сенсъм — казах аз, — и недей да отричаш. Говорих с него преди две седмици.
— Аз не съм му писал — нацупено настоя той.
Повярвах му, защото Сенсъм винаги е бил прекалено хитър, та да оставя заговорите си на хартия, но не се съмнявах, че е изпращал вестоносци. И някой от тези вестоносци, или пък служител в двора на Мюриг, го бе предал на Арганте, която без съмнение се стремеше да сложи ръка на натрупаните златни съкровища на Сенсъм.
— Каквото и да ти се случи, заслужил си си го — казах му аз. — Заговорничиш срещу всеки крал, проявил доброта към теб.
— Винаги съм искал само най-доброто за моята родина и за Христос!
— Червясала крастава жаба си ти — плюх аз на пода. — Винаги си искал само власт.
Той направи кръстния знак и се втренчи в мен с ненавист.
— Фергал е виновен за всичко — изсъска той.
— Защо пък той?
— Защото той иска да стане ковчежник!
— Искаш да кажеш, да стане богат като теб?
— Като мен ли? — ококори се Сенсъм уж изненадан. — Аз? Богат? В името на Бога, ако съм слагал нещо на страна, то е било по малко и то само за кралството, ако някога потрябва! Бях благоразумен, Дерфел, благоразумен.
Той продължи да се оправдава и аз постепенно разбрах, че си вярваше на всяка изречена дума. Сенсъм можеше да предава хората, можеше да заговорничи срещу живота им, както се опита да убие Артур и мен, когато отидохме да арестуваме Лайгесак, и можеше да източи до последна капка хазната, но през цялото време някак си успяваше сам себе си да убеди, че действията му са оправдани. Неговият единствен принцип бе амбицията и докато нощта се спускаше над онзи нещастен ден, на мен ми дойде на ум, че когато светът бъде лишен от хора като Артур и от крале като Кунеглас, същества като Сенсъм ще управляват навсякъде. Ако Талиезин бе прав, нашите Богове изчезваха, заедно с тях щяха да си отидат и друидите, а след тях и великите крале и после ще дойде времето на мишите господари и те ще ни управляват.
Следващият ден бе слънчев и ветровит, а вятърът носеше вонята от купчината глави право в колибата ни. Не ни разрешаваха да излизаме навън и ние бяхме принудени да се облекчаваме в един ъгъл. Не ни даваха храна, но ни подхвърлиха един пикочен мехур, пълен със смрадлива вода. Стражите се смениха, но новите бяха не по-малко бдителни. Веднъж до колибата дойде Амхар, само за да злорадства. Измъкна Хюелбейн, целуна острието му и почна да го лъска с края на наметалото си, после опипа с пръсти прясно наточения ръб.
— Достатъчно е остър, за да ти отсече ръцете, Дерфел — каза той. — Сигурен съм, че брат ми ще си хареса някоя от твоите ръце. Може да си я сложи върху шлема! А аз мога да добавя още една на моя. Имам нужда от нова украса за шлема си.
Аз не отговарях и след малко на него му омръзна да ме предизвиква и си тръгна като сечеше магарешки бодили с Хюелбейн.
— Може би Сеграмор ще убие Мордред — пошепна ми Сенсъм.
— Моля се за това.
— Там е отишъл Мордред, сигурен съм. Той дойде тук, изпрати Амхар в Дун Карик и после замина на изток.
— Колко души има Сеграмор?
— Двеста.
— Не са много — разочаровах се аз.
— А може да дойде Артур? — предположи Сенсъм.
— Вече трябва да е разбрал, че Мордред се е върнал — казах аз, — но той не може да мине през Гуент, защото Мюриг не иска да го пусне, а това означава, че ще трябва да прекара хората си по море. Много се съмнявам, че ще предприеме подобна стъпка.
— Защо?
— Защото Мордред е законният крал, епископе, а Артур, колкото и да го мрази, не отрича правата му. Никога няма да престъпи клетвата си пред Утър.
— Няма ли да се опита да те спаси?
— Как? — попитах аз. — Щом тия хора видят Артур да се приближава, ще ни отрежат гърлата и на двамата.
— Господ да ни е на помощ — помоли се Сенсъм. — Иисус, Мария и Светците да ни пазят.
— Предпочитам да се помоля на Митра — казах аз.
— Езичник! — изсъска Сенсъм, но не се опита да прекъсне молитвата ми.
Денят напредваше. Беше изключително красив пролетен ден, но за мен бе по-горчив от жлъчка. Знаех, че главата ми ще бъде хвърлена на купчината, издигната на върха на Каер Кадарн, но това на ми причиняваше такава мъка, каквато пораждаше съзнанието, че не успях да опазя живота на хората си. Бях вкарал копиеносците си в капан, видях ги как умират, бях се провалил. Ако в Отвъдния свят ме посрещнеха с укор, щях да съм си го заслужил, но знаех, че щяха да ме приемат с радост, а това само ме караше да се чувствам още по-виновен. И все пак перспективата да отида в Отвъдния свят бе утеха. Имах приятели там, и две дъщери, и когато мъченията свършеха, а душата ми се слееше със сянката си, щях да изпитам щастието от срещата със скъпи хора. Виждах, че Сенсъм не намираше утеха в своята религия. През целия ден се вайка, мрънка, плака и руга, но нищо не постигна с тоя шум. Можехме само да чакаме още една нощ и още един гладен ден.